Истории за деца за всеки ден до Рождество – седмица 4-та
……
СВЕТЛИНАТА В СВЕТИЛНИКА – седмица четвърта
.
Скъпи приятели,
както вече ви обещахме, в началото на всяка една от четирите предрождественски седмици ще публикуваме по седем истории от книгата на Георг Драйсих „Светлина в светилника: истории за Адвента” (Georg Dreißig, ‘The Light in the Lantern: Stories for an Advent Calendar, paperback – November 1, 1992).
Приятно четене и приятни мигове с децата ви през този празничен месец!
Въведението към поредицата и историите за 1-та седмица на Адвента можете да видите тук.
Историите на Георг Драйсих за 2-та седмица ще откриете тук.
Историите на Георг Драйсих за 3-та седмица ще откриете тук.
.
.
.
СВЕТЛИНАТА В СВЕТИЛНИКА
Истории за Адвента
Георг Драйсих
.
СТАРИЯТ ПАЗАЧ НА ПОРТАТА
Седем истории за четвъртата седмица на Адвента
.
1. Стиска слама
…..Една вечер Мария и Йосиф почукали на вратата на един селянин с молба за подслон. Селянинът бил стар и заядлив скъперник, който не обичал да прави добро на другите, освен ако не му платели за това. Щом видял, че няма да изкопчи нищо от тази дрипава двойка, той ги отпратил в ъгъла на своя двор, като им се сопнал троснато: „Ако искате, може да спите под стряхата.” „Бихте ли ни дали и стиска слама – мило помолила Мария, – за да не спим на студената земя?” Стопанинът я стрелнал ядно с поглед, но после се смилил и рекъл: „Добре, ще имате стиска слама, но нито клечка повече.” Отишъл до плевнята, издърпал няколко сламки от огромната купчина, дал ги на Йосиф и тръшнал вратата на плевнята.
…..Йосиф бил много нещастен, че сламата била съвсем малко. Каква полза щели да имат от нея? Но Мария тихо я поела от ръцете му и започнала да я застила на земята, докато направила легло за двамата. Останала и малко слама за магаренцето. Така и тримата спали добре.
…..На следващия ден, преди да потеглят, Мария и Йосиф благодарили на недружелюбния стопанин, който обаче само изръмжал и им обърнал гръб. Когато по-късно минал през двора, забелязал сламата, която все още лежала там, където били спали Мария и Йосиф. Тук-таме се търкаляли сламки, не повече от стиска. Тъкмо да се ядоса, задето не си били почистили мястото, ала забелязал, че то блести по най-необичайния начин.
…..Той събрал сламата и усетил тежестта й в ръката си. После се ударил по челото със свободната ръка и извикал: „Какъв си глупак! Трябваше да ги пуснеш да спят в плевнята, така цялата слама щеше да се превърне в злато.” Но вече било твърде късно. Най-добре било да се опита да продаде сламките колкото се може по-скъпо.
…..Коравосърдечният стопанин ги опаковал и отнесъл в най-близкия град. След доста преговори и пазарлъци той намерил един златар, който бил готов да му даде добра цена за тях. Доволен, че в края на краищата бедняшкият подслон му донесъл хубав доход, той разопаковал златната слама. Но колко глупаво изглеждал и как му се присмял златарят, когато това се оказала стиска обикновена слама!
…..Селянинът отнесъл у дома само подигравките, които се задържали при него по-дълго, отколкото подаръка на святото семейство, който той се опитал да продаде.
.
2. Топла супа за сиромахкинята
.
….Ребека била най-бедната жена в селото. Не стига че нямала други дрехи, освен тези на гърба си, ами блузата и полата й били прокъсани дрипи, а обувките и чорапите – целите на дупки. Всички в околността я познавали и тя познавала всички. Знаела къде да почука, ако е гладна и къде да намери подслон, щом зимният студ я натири. Водела окаян живот, но била така привикнала с него, че не можела да си представи друго. Веднъж, когато един селянин я окайвал за участта й, тя му рекла: „Има поне едно нещо, което смущава другите, но не и мен.” Докато той я гледал с почуда, тя продължила: „Всички вие трябва да търпите просията ми, а от мен никой не смее да проси.” И с лукава усмивка пъхнала хляба, който той й бил дал под мишница и офейкала.
…..В онази зима, за която разказва историята ни, недоимък царял навред из страната. Хората едва успявали да утолят собствения си глад, затова с неохота давали и малкото на Ребека. Тя трябвало да почука на много врати, преди да събере храна за оскъдния си обяд. Един ден топлата супа, която й дали, напълнила едва половината от канчето. Седнала тя край пътя, за да изяде обяда си и изведнъж видяла да се задават мъж, жена и магаренце. Вече се досещате кои били те – Мария и Йосиф на път за Витлеем. Мъжът изглеждал унил, а бялото лице на жената било така свито от студ, че дори Ребека изпитала съжаление към нея. Тя им подвикнала: „Защо сте толкова отчаяни и печални? Какво се е случило?”
…..Йосиф мълчаливо извърнал очи към нея и погледът му спрял върху купичката със супа. Мария обаче меко казала: „Нямаме храна, затова нямаме сили да вървим.” „Защо не си купите нещо за ядене?” – попитала просякинята. „Защото нямаме пари”, бил отговорът. „Тогава защо не просите?”, продължила Ребека. „Опитахме се – със стеснение признала Мария, – но никой не ни даде нищо.” „Разбирам – съгласила се сиромахкинята, – времената са тежки. Хората нямат дори за себе си. Погледнете как скъпернически се отнесоха към мен.” И тя им показала супата на дъното на канчето си.
…..И тогава изведнъж в нея просветнала най-необичайната мисъл, която някога й била хрумвала. „Кажете ми – попитала тя, – носите ли някаква купичка?” Да, Мария и Йосиф имали канче. „Тогава да си ги поделим – рекла просякинята, – моята супа и вашата нужда.” Йосиф извадил канчето и Ребека отляла от супата си толкова, колкото решила, че може да отстъпи. После отляла още толкова. Купичката й се изпразнила, но тя я държала така, че нито Мария, нито Йосиф успели да забележат. Докато сиромахкинята гледала как двамата гладни хора ядели супата си, изпитала радост, каквато никога досега не била изпитвала. За миг забравила дори собствения си глад.
…..Всичко продължило едва няколко минути, след което Мария и Йосиф продължили по пътя си. Ребека още дълго време гледала след тях. Тези пътници я научили да обгрижва другите по начин, за който дотогава нямала представа и това й донесло огромна радост. Когато накрая се навела да вдигне празното канче, то било пълно до ръба с прекрасна димяща супа. Тя била така вкусна, че утолила досущ глада й.
.
3. Край огъня на пастирите
…..Там, сред ширналото се поле, отвъд портите на Витлеем, горял огън. Около него седели и се греели пастири. Било зима и нощите били ледени. Около кръга кротко лежали овчици. Само кучетата пазачи безспирно сновели напред-назад. „Нямаше ли да бъде прекрасно – въздъхнал Самуел, най-младият от пастирите, – ако нямаше вълци, които да заплашват стадото?” Яков поклатил глава в несъгласие и казал: „Каква полза има от мечти! Докато има овце, ще има вълци, които да ги нападат.”
…..После Илия, най-старият сред тях, вдигнал глава и гледайки ги с блеснал поглед казал тайнствено: „Кой знае, кой знае… Чувал съм за знамение, ще дойде ден, в който вълци и овце ще лежат кротко едни до други.” „Кога ще стане това? – попитал бързо Самуел. Старият мъж кимнал замислено: „Книгата вещае, че един ден Синът Божи ще се роди като човек на земята и вече не ще има омраза, а благоволение сред човеците и зверовете. Но никой не знае, кога ще се случи това.”
…..Пастирите се загледали умислено в огъня. Изведнъж чули песен така хубава, че сърцата им затрептели. Щом се обърнали, видели възрастен мъж и млада жена в синьо наметало, придружени от магаренце, които вървели по пътя към града. Жената пеела ли пеела за детето, което носела до сърцето си и душите на тези, които я чули се изпълнили с благословена радост.
…..Пастирите продължили да я гледат, докато се изгубила от погледите им. Когато накрая се обърнали към огъня, забелязали, че овцете също били извили глави към Витлеем, а кучетата били спрели безспирното си сноване и стояли с наострени уши. Тогава Самуел посочил предпазливо оттатък стадото и прошепнал: „Погледнете! Онова там не е от нашите кучета, то е вълк.” Пастирите се извърнали накъдето сочел и кимнали одобрително. Да, вълкът бил до овцете. Той стоял точно като тях, завладян от песента, вперил очи по посока на Витлеем. Лицето на стария Илия грейнало, щом извикал: „Мислехме, че чудото, за което говорихме блещука нейде в далечното бъдеще, а то е вече близо до нас! Синът Божи слиза на земята! Сигурен знак за това е, че вълкът стои кротко до овцете.” Самуел се обърнал към стареца и го попитал: „Да не би да искаш да кажеш, че младата жена, която пееше толкова красиво е Мария?” „Да – кимнал Илия, – това трябва да е тя.” И старият пастир бил напълно прав.
.
4. Старият пазач на портите
…..Симон, старият пазач на портите, седял до своя прозорец и докато наблюдавал с очи вихрения танц на снежинките, размишлявал за отминалите дни. Вече деветдесет години откак бил жив. През седемдесет от тях бил пазил портите на Витлеем. Всяка сутрин, щом първите лъчи на слънцето изгрявали на хоризонта, той отварял портите и ги затварял всяка вечер с угасването на последния слънчев светлик. Бил видял много, много хора да влизат и излизат, и времето го било научило да разпознава кой бил осенен от добро и кой от зло. Но сега, когато силите му вече залязвали и едва можел да вдига тежката връзка с ключове, и да мести портите от пантите им, един млад човек бил заел мястото му на пазач.
…..А Симон се грижел за една единствена, малка и невзрачна порта на Източната стена на града. Наричали я „високата порта”, въпреки че през целия му живот никога не била отваряна. Когато самият той бил млад, неговият предшественик му дал ключовете за тази порта и му заръчал да полага добри грижи, за да не ръждяса железния ключ. Тъй като бил пазач на порти, щял да разбере без капка съмнение, когато дойде време да я отвори.
…..Симон вече дълги години се бил грижил за железния ключ, но все още не бил призован да отвори високата порта. Докато мислел за това, старият мъж се надигнал от стола, направил няколко стъпки към бюфета и извадил ключа. После седнал отново до прозореца. Додето гледал как тихо се сипе снега, лъскал железния ключ с крайчеца на вълнената си дреха. Полирал го така, че ключът засиял като сребро. „Сам ще разбереш, щом бъдеш възван”, бил казал предшественикът му. Всеки път, щом се сетел за думите му, сянка на страх минавала през Симон. Ами ако е дошъл моментът да отвори портата, а той не е достатъчно бдителен, за да чуе зова?
…..Тогава забелязал как на изток небето взело да изсветлява, все едно снегът бил спрял. Светлината ставала все по-силна и по-силна. От нея се показала висока златна порта, която се отворила и от портата излязло едно дете. То огледало пазача, помахало му радостно с малката си ръка и тръгнало по невидим път надолу към земята. От време на време поглеждало към Симон, който го наблюдавал в захлас. Изведнъж Симон възкликнал: „Високата порта! Детето сигурно върви към високата порта, а аз седя тук и зяпам!”
…..Загърнал се във вълнената си дреха, събрал всички сили и се отправил през снега към Източната порта. По пътя не срещнал жива душа. В това време хората предпочитали да стоят у дома. Въпреки че Симон вече не можел да различи златната порта в небесата, той все още си представял как видял светлика на изток. Най-накрая стигнал до високата порта и пъхнал сребристия ключ в ключалката. Той се превъртял много лесно. Високата порта се отворила без звук и там стояло детето. Изпълнено с доверие, то подало ръка на Симон и казало: „Благодаря, че чу зова ми и отвори портата. Оставих горе отворено за теб. Погледни!” Старият пазач вдигнал поглед и отново видял златната порта в небесата. Тя стояла широко отворена, а към нея водел блестящ път. Симон се усмихнал блажено и се заизкачвал към небето. Детето го придружило с поглед, докато изчезнал зад портата.
…..Изминали няколко дни преди да разберат, че старият пазач го няма. Търсили го, но не могли да го намерят. После в града се появили странници – мъж с младата си жена и малко магаренце. Новият пазач не ги бил видял да влизат и бил много смутен. Затова отишъл до високата порта и я намерил отворена. Ключът все още стоял в ключалката. „Да не би старият Симон съвсем да се е извеял и да е отключил портата?”, промърморил мъжът, заключил я и взел ключа със себе си. Нямал и представа, че този, заради когото трябвало да я отворят, вече бил влязъл.
.
5. Данаил и неговата флейта
…..Когато Данаил излизал по улиците на Витлеем и засвирвал на малката си флейта, хората просто не можели да правят нищо друго, освен да го слушат и пълнят сърцата си с радост. При все това Данаил наистина бил за съжаление. Заради слабото си сърчице, откакто се бил родил, не можел да играе с другите деца. Освен това малко куцал с левия крак и бил сляп. Никога не бил виждал нито слънцето, нито небето, нито красивия ни свят. Но независимо от това, щом засвирел с флейтата си, а той не ходел никъде без нея, в мелодиите му нямало и капчица тъга. Данаил бил радостно дете и радостта му била заразителна.
…..Една зимна утрин, щом хората се пробудили, видели през прозорците си сива пелена. Цял Витлеем бил похлупен от тайнствена мъгла, през която нищо не се виждало ясно. Дори добре познатите улици и друмища изглеждали призрачни и нереални. Само едного не смутила мъглата и това бил Данаил. Тя не му попречила да излезе навън. Още повече, че в този ден нещо го теглело с извънмерна сила. В онези времена, разбира се, хората не празнували Рождество, но момчето изпитало същата радост, която изпитваме ние, щом Коледа приближи. Той взел флейтата си и неговият чуден слух го превел благополучно през градските порти. Той вървял, следвайки извивката на градските стени, докато стигнал до скалата, върху която най-много обичал да седи. После се свил в мъглата и засвирил с флейтата си „Ликувай, дъще Сионова!”. Вече не бил малкото сляпо момче – бил диригент на сватбен оркестър, който възпявал царския младоженец и неговата млада жена. Данаил свирил от все сърце, напълно забравяйки за мъглата, която се пластяла и усуквала около него, и която щяла да позволи на Мария и Йосиф да влязат през Източната порта незабелязано. Знамението да влязат в града не от другаде, а през високата порта, трябвало да се сбъдне.
…..Мария и Йосиф съвсем се изгубили в гъстата мъгла и се залутали насам-натам без да знаят къде са. Изведнъж игривият глас на флейтата стигнал до ушите им. „Ликувай, дъще Сионова!” Те застанали тихо и се вслушали в прекрасната мелодия. После тръгнали в посоката й, силно притеглени от нея. „Да не би да е ангел?”, зачудила се Мария, щом видяла да изплува от мъглата едно малко момче, което седяло на скалата с флейта на уста. Двамата застанали мълчаливо, слушайки. Когато мелодията свършила, Данаил се обърнал към тях и ги попитал: „Кои сте вие и какво търсите?”„Бедни пътници сме – отговорил Йосиф – и търсим начин да влезем във Витлеем.” „Бедни пътници?”, попитало удивено момчето и с интерес ги заразглеждало със слепите си очи. После продължило: „Стените на града са много близко, следвайте ги и ще стигнете до портата.” Мария и Йосиф наистина видели тъмната сянка на стената. Благодарили на момчето с флейтата и продължили пътя си, който ги отвел до високата порта. Малката порта, която била отворена специално за тях. В нея все още стоял сребристият ключ и те влезли във Витлеем.
…..Щом минали под арката й, мелодията на флейтата започнала малко по малко да заглъхва. Данаил продължавал да свири, давайки воля на радостта от великото чудо, което го било споходило. Около него засияла силна светлина. В светлината се появили две фигури, които водели едно дете. Малкото дете му махнало, за да ги последва. Да, като му дойде времето, щял да ги последва. Но сега трябва да надува флейтата така, че музиката му да отвее цялата мъгла и мрачина в света, да отвее цялата човешката слепота.
.
6. Ханджиите на Витлеем
…..Най-накрая, след дълго странстване, Мария и Йосиф пристигнали във Витлеем. Те били много изтощени от дългия път и дори магаренцето климало отмаляло глава. Къде щели да намерят подслон? Стая, в която да се приютят и легло, в което да поспят. Обикаляли и хлопали от врата на врата, питали ханджия след ханджия дали ще ги настанят. Но никой не благоволявал, защото Йосиф бил беден и не можел да се отплати добре за гостоприемството им. „Вървете си! – казвали те – Това е моята къща и няма да ви пусна в нея.”
…..Вечерта се спуснала, а Мария и Йосиф все още били на улицата. Малкото магаренце потропвало капнало от умора до тях, чудейки се защо още не са спрели никъде за нощувка. Останал бил само още един хан на края на града. Той бил вехт и скромен с малък обор в двора. Йосиф потропал на вратата без големи надежди. Щом тя се отворила, те видели колко претъпкан с хора бил хана и не намерили кураж да попитат за място. Ханджията обаче ги погледнал дружелюбно и разбрал, че са напълно изнемощели и имат нужда от подслон. Почесал се по главата и измърморил на себе си: „Какво да сторя? Двама души и едно магаре са капнали от умора и имат нужда от сън. Това е място, където изнурените от път странници могат да поспят, но ханът уви е пълен! Хората лежат дори по пейките и пода.”
…..Докато размишлявал така, погледът му, блуждаейки, попаднал на обора. Взорът му изведнъж се прояснил и той възкликнал: „Светилникът все още гори там. Кой знае дали не чака точно вас? Елате с мен! Може да имате къща само за вас. Нито е особено голяма, нито е специално обзаведена, но със сигурност ще имате покрив над главите си и слама, върху която да спите.”
…..Къде ги завел ханджията? Вие вече знаете! Там, където живеел Рем, биволът, и коледните мишлета били почистили толкова хубаво. Където висял светилникът, скрил малката звездица, която искала да блести по време на раждането на Исус.
…..Така Мария, Йосиф и магаренцето намерили подслон в обора и Рем охотно им направил място. Най-накрая пътуването било приключило и всичко било нагласено за това, което щяло да се случи.
.
7. Синът Божи или откъде води началото си Коледа
…..Щом святата нощ се спуснала, цялата земя потънала в безмълвна тишина. Все едно светът сдържал диханието си. А там, в небесата, Ангелите съзерцавали най-високите сфери, където сред кръга от Херувими и Серафими блестял тронът на Господ. Докато ангелите гледали, събитията, които отдавна били очаквани с упование и надежда, започнали да се случват. Изведнъж кръгът се отворил и тронът на Господ засиял. От него се спуснало същество, което било толкова блестящо и лъчезарно, толкова искрящо от радост и чистота, че дори на езика на Ангелите не можело да се опише.
…..Ангелите коленичили пред него, а то ги поздравило топло като любящ брат. Когато пристъпило, те извили поглед и съзрели как пред него се разгърнал сияен път от небето към земята. На земята имало сиромашки обор, в който, до една люлка, стояли мъж и жена, а до тях – вол и магаре. Мъжът бил заспал, а жената се взирала високо в небесата. Веднага щом видяла сияйния път, вдигнала ръцете си към него. Щом сторила това, блестящото и лъчезарно същество започнало да се спуска по пътеката от светлина. Спускало се все по-надолу и по-надолу, и колкото по-ниско слизало, толкова по-силно звучали ангелските песни. Докато преминавало от един ангелски кръг в друг, то непрестанно се преобразявало. Първо изглеждало като най-висшите Ангели – Серафимите, после като Херувимите и така постепенно отмятало като наметало една форма на велелепие след друга. Скоро достигнало сферата на Архангелите, после минало през сферата на Ангелите и пристъпило още по-надолу. Сиромашкият обор греел в светлина, когато Блестящият възлязъл и се навел над Мария. В очите на детето в скута й грейнала славата на висините. В небесата отново зазвучали ангелски песни, които отекнали на земята: „Днес се роди вашият Спасител, Който е Христос Господ.”
…..От тази нощ нататък кръгът на Херувимите и Серафимите останал отворен. От трона на Господ все още бляскав път води към земята. Всяка година Христос слиза от трона на Отец, за да бъде роден сред човеците и да стане като тях. За да посее своята светлина в сърцата им и да заблестят очите им, както са блестели очите на детето Исус в онова първо Коледно утро.
.
.
.
Превод от английски език: Надежда Костова
Редактор: Искра Виденова
Илюстрации: Natalya Yeshchenko (вижте илюстрациите на нейния Адвентски календар за зима 2014-2015 тук)