ГРИЖОВНAТА КУКУВИЦА

.

ГРИЖОВНАТА КУКУВИЦА

 (THE RESPONSIBLE CUCKOO from The Swiss Twins by Lucy Finch Perkins)

.

Високо на кухненската стена на една стара фермерска къща в планините на Швейцария висеше стенен часовник. В него живееше малка дървена кукувичка. На всеки кръгъл час тя изскачаше през дървената вратичка, оглеждаше какво се случва наоколо, изкукваше толкова пъти, колкото беше часа и се скриваше обратно в тъмната си къща, за да чака и брои минутите до следващото си излизане.

Беше късен пролетен следобед. Слънцето тъкмо беше превалило хоризонта. Красивото му зарево обагряше снежните шапки на планинските върхове и изпращаше коси златни лъчи в долината, когато кукувичката се събуди.

„Боже мой! – каза си тя. – Шест часа е, а в кухнята цари мъртва тишина. Крайно време е мама Адел да започне да приготвя вечерята. Какво щеше да прави това семейство без мен? Просто не смея да мисля! Ако не бях аз, никога нямаше да знаят кога е дошло време за вечеря. Най-вероятно щяха да падат от глад. Направо са късметлии, че имат такава грижовна птица като мен.”

Дървената вратичка се отвори и кукувичката подаде навън малката си дървена глава. В кухнята не се чуваше никакъв друг шум, освен тиктакането на часовника.

„Като си и мислех – каза кукувичката, – няма жива душа.”

Срещу кухненската стена беше масата, а върху нея една малка сива мишка гризеше парче сирене. През западния прозорец струеше сноп слънчева светлина, който докосваше голямата каменна пещ, като че искаше да я събуди. Един слънчев лъч пробяга към тигана с вода на пода и весели слънчеви искри затанцуваха по калаените съдове върху бюфета. Кукувичката с един поглед забеляза всичко.

„Това няма да го бъде” – замърмори тя с възмущение.

Някъде от вътрешността й се долови стържещ звук, като че емоциите й бяха дошли малко в повече. Изведнъж едно силно „ку-куу” огласи тихата стая. В този миг малката сива мишка полетя от масата и се шмугна в дупката си в стената, позлатеният лъч проблясна и се стопи, а по глухите ъгли запъплиха сенки. „Ку-куу, ку-куу”, кукаше кукувичката с цял глас. Изкука шест пъти и след като изпълни дълга си, се скри обратно в тъмната си къща, хлопвайки вратичката.

Вън в градината мама Адел чу кукането и вдигна глава от лехата с лука, която плевеше на колене. Тя отброи с пръсти – едно, две, три, четири, пет, шест: „Боже мой! Часът е шест и слънцето вече се скри зад стария връх Пилатус!”

И докато се изправяше малко сковано, тя отправи поглед към зелените хълмове, които се спускаха към долината. Там долу сините води на езерото Люцерн отразяваха като огледало пламтящите цветове на далечните планински върхове. В подножието на връх Пилатус, сред зелени дървеса, се гушеше малко селце, над чиито покриви се белееше черковна кула с камбанария. Сега камбаните започнаха да бият. Звукът им се разпиля по раззеленилите се поля, изпъстрени с жълти нарциси, и стигна чак до мама Адел. Камбаните от близките села скоро се присъединиха към общия звън, целият въздух се насити с музика и ехото разбуди планината. Малката дървена кукувичка доволно промърмори на глас: „Последваха ме, събудих всички камбани на света.”

„Къде може да са децата?” –  попита на глас мама Адел и огледа градината. „Не съм чувала гласовете нито на бебето, нито на близнаците вече повече от час.”

И като събра в шепа дланите си, запя, а песента й се сля с камбанния хор. Веднага след това, отвъд върбите край потока, който бълбукаше в дъното на градината, два детски гласа подеха песента й. Миг по-късно се появиха две загорели от слънцето, сламено руси и синеоки деца, момче и момиче на около десет години. Те теглеха след себе си дървено съндъче, закрепено на груби дървени колела, в което седеше закръглено и румено като херувим бебе. Хлапетата се приближиха с бурен смях по пътеката до майка си.

„Тихо, деца мои – каза мама Адел като сложи пръст на устните си, – камбаните бият за вечерна молитва.” Смехът моментално замря. Децата притихнаха до майка си със събрани ръце и наведени глави, и останаха така, докато ехото на камбаните не заглъхна в далечината.

Далеч долу, на пътя от селото, един превит под тежестта на огромна кошница мъж също спря и тихо се помоли. После отново пое по стръмния път нагоре.

„Вижте – извика мама Адел,  – татко ви пристига от селото с хляб за вечеря в кошницата си. Сепи, тичай да го срещнеш и да му помогнеш. Скоро и нашият Фриц ще е тук с козите и с татко ще са гладни като вълци. Трябва да побързам с вечерята. Чуйте!” Тя млъкна и се заслуша. Там далече, като че ли от сините сенки на планината, се чу веселата мелодия на рог.

„Това е Фриц – възкликна мама Адел,  – побързай, Сепи! А ти, Ленели, ела с мен в кухнята. Можеш да нахраниш малката Розели, докато подредя масата и сложа супата да ври, преди да е дошло време да се доят козите. „

Докато говореше, тя вдигна бебето на ръце и с бързи крачки се отправи към къщата. След нея заситни Ленели. Тя дърпаше бебешката количка и играеше на криеница с бебето, спотайвайки се зад раменете на майка си. Щом стигнаха до вратата, Ленели седна на прага. Мама Адел сложи бебето в ръцете й и влезе в притихналата къща.

След това в кухнята се чуха бързи стъпки, трополене около печката и потракване на калаени съдове. Това определено допадна на кукувичката. Скоро майката отново излезе навън с купа и лъжица в ръце. Тя подаде купата на Ленели, а малката Розели с радостно гукане сграбчи лъжицата.  Лъжицата първо политна към окото, а после към миниатюрната розова ноздра на бебето. Щом бебето разучи с лъжицата цялото си личице, Ленели взе малката му ръчичка в своята и внимателно я насочи към устата му.

Над главите на децата, кацнала високо в клоните на черешата, червеношийката пееше приспивна песен на пиленцата си. „Черешките зреят, черешките зреят, черешките зреят през юни”  – това тананикаше тя или поне това каза Ленели на бебето, а Ленели със сигурност разбираше от тези неща.

Татко и Сепи се появиха преди Розели да изяде последната лъжица от вечерята си. По твърдата земя се чу тропота на множество малки копита и зад ъгъла на старата сива фермерска къща се появиха братчето Фриц и козите. Редом до Фриц вървеше Бело, неговото вярно куче. То лаеше и въртеше опашка радостно, че си е отново у дома. Бело веднага изтича при Ленели и я близна по ръката. Едва не разсипа купата с мляко с бурния си поздрав. Бебето радостно загука, сграбчвайки го за дългите копринени уши.

„Долу, Бело, долу! – извика Ленели, вдигайки високо купата­ – Ще разлееш вечерята на бебето.” А Бело, който си помисли, че трябва да се примоли за мляко, седна на задните си крака и с кръстосани предни лапи излая три пъти, както го беше научил Фриц.

„Сега трябва да му дадеш една хапка, иначе ще забрави добрите обноски”, каза Фриц, смеейки се. Ленели отчупи парче хляб и го хвърли към кучето. Бело го лапна още във въздуха, глътна го наведнъж и пак се замоли.

„Не, не – каза Ленели,  – добри ми, стари Бело, иди да помогнеш на Фриц да вкара козите в обора и след това ще получиш вечерята си.”

Фриц свирна и Бело се изстреля като куршум след Нани, кафявата коза. Тя вече се беше запътила към градината, съгледала свежи морковени листа.

„Време е това дете да си ляга”, каза кукувичката, изскочи от малката си къща и изпя седем пъти „ку-куу” така настойчиво, че Ленели забърза нагоре по стълбите и сложи веднага бебето в люлката му. Розели обаче не беше съгласна с кукувичката. Тя искаше още да играе с Бело и да слуша песента на червеношийката. Ленели седна до люлката и докато мама Адел доеше козите, запя стара люлчина песен:

„Спи, мило, спи!

Спи, мило, спи!

Татко гледа светлите овчици,

мама люлее дървото на мечите

и върху тебе пада мъничка мечта.

Спи, мило, спи!

Спи, мило, спи!

Големите звезди са овчици,

малките – бели агънца,

а луната е сребърна пастирка.

Спи, мило, спи!”

Тя пееше песента отново и отново, докато накрая натежалите от умора клепки на бебето покриха сините му очи. После Ленели тихо слезе по тъмните скърцащи стълби. Тя седна с татко, мама, Сепи и Фриц около осветената от пламъка на свещите маса, за да изяде хляба, сиренето и супата си.

В девет часа стаята отново беше тиха и празна. Мишчицата изпълзя от дупката си в стената. Бело спеше до вратата с муцуна върху лапите си.  Високо над връх Пилатус луната заплува през звездното небе, обливайки в сребърна светлина старата сива фермерска къща и заигра на криеница със сенките по снежните шапки на върховете.

„Ку-куу”, кукувичката изкука девет пъти и изведнъж камбаните на селската камбанария запяха.

„Точно както трябва да бъде – отбеляза кукувичката, – камбаните на църквата са много интелигентни. Нека да помисля… Утре трябва да събудя петлите в три часа, слънцето в четири, а семейството в пет. Сега ще се свия в къщичката си и ще се опитам да поспя.” И тя се скри в часовника, хлопвайки вратичката.

Превод от английски: Надежда Костова

Tags: , , ,