Философия на празниците: “Възкресение”, лекция от Charles Kovacs

.

из

ДУХОВНИТЕ ИЗВОРИ НА ХРИСТИЯНСКИТЕ ПРАЗНИЦИ

лекции на Чарлз Ковач пред родители, Единбург

(Charles Kovacs, ‘The Spiritual Background to the Christian Festivals’, paperback – June 1st, 2007)

.

Въведението към идеята за споделянето на тези лекции в превод, предговора и кратката биография на Чарлз Ковач можете да прочетете в по-ранна публикация - тук.

.

.

.

ВЪЗКРЕСЕНИЕ

 .

…..Докато говорех за ритмите, съвсем преднамерено пропуснах един ритъм, който се нуждае от по-обстойно разглеждане – това е ритъмът на будност и сън. През годините са правени множество изследвания на съня, които разкриват доста интересни факти.

…..Например откритието, че докато сънуваме, очите под затворените ни клепачи мърдат, но щом заспим дълбоко, спират. Това наблюдение е позволило да се установи, че по време на нощното спане, ние няколко пъти преминаваме от ритъм на сънуване към ритъм на дълбок сън и обратно, от дълбок сън към сънуване. Тоест, спането (нощният сън) е ритмично редуване на дълбок сън и сънуване. Знае се, че постоянните трептения на електрическите импулси в мозъка ни имат един ритъм по време на будност, друг, различен ритъм, по време на сънуване и трети – по време на дълбок сън.

…..Това е много любопитно, но във всички тези изследвания и открития стои един въпрос, който още не е намерил отговор: все още не се знае защо спим.  Може да кажете, че има един много прост отговор: спим, защото сме уморени. Но когато сме уморени – да речем след тежък физически труд – това, от което се нуждаем, е почивка. Дали спим или не по време на почивка няма никакво значение за уморените ни мускули. Нещо повече в тази връзка, дори да прекарате цял ден в леглото без да вършите никаква работа (например при възстановяване след боледуване), отново бихте имали нужда от няколко часа сън. Защо се налага да спим, дори когато не сме направили и капка усилие, било то физическо или психическо?

…..Рудолф Щайнер изказва мнение, че за да разберем защо спим, трябва да обърнем поглед не към спането, а към будното си съзнание. Ние добре знаем, че нашето будно съзнание е обусловено от мозъка и нервната система, свързващи всички части на тялото ни. Това, което оказва влияние върху мозъка  – алкохол, наркотици, дори физическо нараняване на главата – оказва влияние и върху съзнанието ни.

…..Но каква е природата на мозъка и на цялата нервна система? Мозъкът и нервите са най-малко жизнената част от нашата телесна организация. Мозъчните и нервните клетки са загубили способността да се възстановяват, за разлика от мускулните например. Счупената кост ще се възстанови, увреденият мускул ще оздравее, но увреденият мозък – не. Мозъкът и нервите нямат жизнени сили. Те всъщност са в процес на перманентно умиране. И тъкмо защото те умират, ние сме будни и съзнателни.

…..Нашето будно съзнание е резултат от процесите на умиране и разлагане на мозъка и нервите. Но този процес на умиране трябва периодически да бъде удържан, да бъде възпиран, иначе разпадането ще напредне главоломно бързо. На процесa на отмиране трябва да бъдат противопоставени живителните сили в кръвта и в мига, в който започва това оживотворяване, нашето съзнание изчезва. То угасва, а ние заспиваме.

…..По време на съня протича поне частично възстановяване на мозъка и нервите, в резултат на което е ободряващият ефект на хубавия нощен сън. Така че отговорът на въпроса „Защо спим?” е: „Защото нашето будно съзнание е свързано с процесите на умиране в мозъка и това разпадане се нуждае от непрекъснат „ремонт”, наречен “спане.”

…..От всичко това следва, че смъртта ни съпровожда през целия ни живот, тя е наш постоянен спътник, защото смъртта е тази, която ни прави будни. Ако го нямаше частичното отмиране в мозъка и нервите, щяхме да съществуваме само в летаргичното състояние на дълбок сън или сънуване, но не и в напълно будно състояние. Смъртта е велика събуждаща сила, а сънят е велик изцелител. Сънят поне частично изцелява разлагането и разпада, които са в ход по време на будността ни. Всъщност, всеки лекар знае, че сънят е съществена част от процеса на оздравяване.

…..Древните гърци наричали съня и смъртта „братя” и те са точно такива. Но тези братя работят в противоположни посоки: смъртта събужда, а сънят изцелява. Ние се срещаме с будителя всяка сутрин, а с лечителя – всяка вечер.

…..Връзката между съня и лечението била толкова явна и разбираема за древните гърци, че те имали специален ритуал, наречен храмов сън. Тези, които се нуждаели от изцеление, отивали в храма на Бога-лечител Асклепий. След церемониално пречистване, жрецът слагал пациента да легне и да заспи. Понякога сънят в свещения периметър на храма бил достатъчен, за да му донесе изцеление, но в повечето случаи, след като се събудел, го питали какво е сънувал. Благодарение на своето обучение, жреците били способни да интерпретират съня така, че той да им каже какво не е наред у пациента и как трябва да се лекува. Все още съществуват каменни табелки, с които пациентите изразявали своята благодарност пред боговете и жреците за успешното изцеление.

…..А сега правим крачка от човешкото същество с неговата будност и сън към Земята. Спомняте си как на първата ни среща казах, че ако искаме да разберем празниците, ако искаме да проникнем отвъд чистата формалност на придържането към традициите, то тогава трябва да се научим да гледаме на Земята не само като на огромно кълбо материя, върху което живеем, но и като на живо същество, богинята Гея, както са я наричали гърците.

…..Това живо същество, Земята, също има периоди на будност и сън, но те са по-продължителни от човешките. Пълният цикъл на будност и сън при човека трае 24 часа, едно денонощие, докато при Земята трае една година. Имайки предвид природата на будността и съня при човека, в кой сезон на годината Земята е най-будна? Този сезон може да е само зимата. Обратно на схващането за „спящата природа” по време на зимните месеци, Земята е най-будна, когато оголеят дървета и поля, когато сняг и лед я сковат и когато по-голямата част от природата е в покой. Защото както при човека, така и при Земята, будността е резултат от частичен, временен процес на умиране – това е зимата.

…..През лятото Земята спи и това, което виждаме наоколо, цветята и зеленината, можем да оприличим на „сънищата” на Земята. Човешките сънища са нереални и хаотични, а сънищата на това великолепно същество, Земята, са реалности, в които има ред и смисъл. Лечебната сила на растенията, използвана в продължение на хиляди години, много преди модерната медицина, идва от целебните сили на съня – съня на Земята.

…..През зимата Земята е най-будна. А какво става през пролетта и есента? Е, пролетта не е, както популярното мнение твърди, събуждане, а е заспиване. А есента е времето, в което Земята започва да се пробужда. И както всички ние, заспивайки, се срещаме със силите на изцелението, така се среща с тях и Земята през пролетта.

…..Когато хората от древността празнували своите пролетни празници, те не само посрещали новия живот в горите и полята, но изразявали своето преклонение пред живителните сили на съня. С това било свързано и още нещо. Ние не спим само през нощта, една част от нас спи и през деня. Наричаме я „несъзнателно”. Една голяма част от вътрешния ни живот е под нивото на съзнателност и спи, когато сме будни.

…..Хората в древния свят гледали на несъзнателното, както гледали на съня – като на област, от която идвали животворните сили, силите на инстинкта, мъдростта на инстинкта, която превъзхожда нашето съзнателно познание. В ритуала на храмовия сън, жреците си позволявали да бъдат водени от сънищата на пациентите си, не от съзнателното си познание. В древността най-важните решения не били вземани на база съзнателно познание. Хората се допитвали до оракулите. Например Делфийската пророчица съветвала, изпадайки в транс. Хората гледали на сънищата си като на указатели за действията си. Спомнете си Старозаветната история за фараона, който сънувал седем тлъсти и седем мършави крави и когато Йосиф интерпретирал тази история, фараонът приел съвета без да го поставя под съмнение.

…..Вие виждате как всичко това било свързано с пролетния фестивал, с тържествата по повод изцелението, с животворните сили, струящи от мъдростта на несъзнаваното. Есенният фестивал бил празник на разбуждащите сили, но това разбуждане водело до среща със силите на разлагане, на умиране и означавало ясна, но много ограничена светлина на персоналната човешка интелигентност.

…..Сега, вън в природата, съществува баланс между ритъма на силите на пролетта и силите на есента, между лековитите, животворни сили и силите на събуждането. Но това не е така в историята на човечеството, не е така и в еволюцията на човечеството. Колкото по-далеч във времето се връщаме, толкова по-ясно става, че човешките души са живели живот, ръководен от инстинктите. Съзнателната мисъл, будното съзнание, били почти неразвити тогава. Постепенно, в продължение на хиляди години, съзнателните способности на душата започнали да растат. В Древна Гърция еволюцията стигнала дотам, че се постигнал определен баланс между инстинктивното въздействие и съзнателната мисъл. Точно поради това древните гърци имали както оздравителните практики на храмовия сън, така и философи с ясно мислене като Аристотел. Исторически погледнато Древна Гърция представлява баланс между съзнателните и несъзнателните душевни сили.

…..След това, обаче, махалото се залюлява в другата посока. Инстинктите ни отслабват и са станали доста неблагонадеждни; нашите сънища не могат да бъдат вече наши водачи и всяко познание трябва да бъде придобито чрез нашата будна, съзнателна мисъл.

…..Това будно съзнание е, както видяхме, свързано с процесите на отмиране в телесната ни организация. В резултат, будното съзнание е сродно със смъртта и може да разбира само мъртвото, например мъртвия минерал, мъртвия камък или машина. Затова имаме медицинска наука, третираща човешкото тяло като машина, затова имаме астрономия, която вижда Космоса като огромна машина или социална наука, която се отнася към социалния ред като към някаква социална машина. Нашите правителства нямат пророчески сънища като египетските фараони, те правят механични опити с нещо, което смятат за машина, а то не е.

…..Но ходът на човешката еволюция от съноподобните инстинкти до будното съзнание, което е свързано със смъртта и може да проумее само механичните процеси, този ход на еволюцията ни не е случаен. Той е необходимост, каквато необходимост е например зимата в кръговрата на сезоните, защото смъртта е необходима за живота на земята.

…..Силите, сътворили Космоса, Земята и човека и замислили хода на човешката еволюция, също така са внесли в тази еволюция силата, която може да надмогне свързания със смъртта елемент в човешкото съзнание. Това е силата на Христовия импулс.

…..Христос е носител както на изцелителните сили, така и на събуждащите сили. Със своята смърт и възкресение той успява да намери изцелителни, животворни сили в будното съзнание. Ако човек приеме в съзнателното си мислене мисълта за Христос, тази мисъл ще оживи будното съзнание.

…..Но в същото време Христовото събитие е трансформирало и другия вид съзнание – инстинктивното. Споменах вече, че древните пролетни фестивали празнували репродуктивните сили, пола, физическата любов. Христос внася в света друг вид любов, по-висша форма на любов, междучовешката любов, която не зависи от пол, раса или друго разграничаване. Като носител на целебните сили, Христос внася живот в мъртвата сфера на съзнанието. Като носител на силите на събуждане, той събужда в света на инстинктите духа на братство между хората.

…..Това двойно Христово дело намира израз чрез Великденския празник. Великден е подвижен празник, който се празнува винаги в първата неделя след първото пълнолуние, след пролетното равноденствие. Слънцето, светлината на деня кореспондират с будното съзнание, а луната и светлината на нощта – с несъзнателните инстинкти. Пролетното равноденствие на 20 март, когато денят става равен на нощта, е една фаза от ритъма на слънцето. Пълнолунието е фаза от ритъма на луната. А неделя е денят от седмицата, в който е станало Възкресението. Така Великден е свързан с космическите символи на деня и нощта, със съзнанието и инстинктите, със слънцето и луната.

…..Някои сигурно ще попитат защо, след като е извършено това прекрасно дело, в света има толкова малко от Христовия дух. Причината е, че Христос не е диктатор, налагащ волята си. Даровете, които предлага, могат да бъдат приети или отхвърлени само в свобода. Човешките същества са свободни да отхвърлят или игнорират това, което Христос е донесъл на земята. Те дори имат свободата да злоупотребят с името му в какви ли не безразсъдни постъпки.

…..Но истинския дух на Възкресение е винаги тук, ако го търсим искрено и смирено, духът на Този, който лекува и събужда.

Душата на Земята спи
сред лятната омая
и слънчевият блясък отразява
вън в света.

Душата на Земята будна е
сред мразовита зима
и духовно слънце грее
във нейните недра.

Весел летен ден
унася дълбоко Земята,
свята зимна нощ
събужда я от сън.

Рудолф Щайнер

.

.

.

.

превод от английски език: Надежда Костова

Tags: , ,

ГРИЖОВНAТА КУКУВИЦА

.

ГРИЖОВНАТА КУКУВИЦА

 (THE RESPONSIBLE CUCKOO from The Swiss Twins by Lucy Finch Perkins)

.

Високо на кухненската стена на една стара фермерска къща в планините на Швейцария висеше стенен часовник. В него живееше малка дървена кукувичка. На всеки кръгъл час тя изскачаше през дървената вратичка, оглеждаше какво се случва наоколо, изкукваше толкова пъти, колкото беше часа и се скриваше обратно в тъмната си къща, за да чака и брои минутите до следващото си излизане.

Беше късен пролетен следобед. Слънцето тъкмо беше превалило хоризонта. Красивото му зарево обагряше снежните шапки на планинските върхове и изпращаше коси златни лъчи в долината, когато кукувичката се събуди.

„Боже мой! – каза си тя. – Шест часа е, а в кухнята цари мъртва тишина. Крайно време е мама Адел да започне да приготвя вечерята. Какво щеше да прави това семейство без мен? Просто не смея да мисля! Ако не бях аз, никога нямаше да знаят кога е дошло време за вечеря. Най-вероятно щяха да падат от глад. Направо са късметлии, че имат такава грижовна птица като мен.”

Дървената вратичка се отвори и кукувичката подаде навън малката си дървена глава. В кухнята не се чуваше никакъв друг шум, освен тиктакането на часовника.

„Като си и мислех – каза кукувичката, – няма жива душа.”

Срещу кухненската стена беше масата, а върху нея една малка сива мишка гризеше парче сирене. През западния прозорец струеше сноп слънчева светлина, който докосваше голямата каменна пещ, като че искаше да я събуди. Един слънчев лъч пробяга към тигана с вода на пода и весели слънчеви искри затанцуваха по калаените съдове върху бюфета. Кукувичката с един поглед забеляза всичко.

„Това няма да го бъде” – замърмори тя с възмущение.

Някъде от вътрешността й се долови стържещ звук, като че емоциите й бяха дошли малко в повече. Изведнъж едно силно „ку-куу” огласи тихата стая. В този миг малката сива мишка полетя от масата и се шмугна в дупката си в стената, позлатеният лъч проблясна и се стопи, а по глухите ъгли запъплиха сенки. „Ку-куу, ку-куу”, кукаше кукувичката с цял глас. Изкука шест пъти и след като изпълни дълга си, се скри обратно в тъмната си къща, хлопвайки вратичката.

Вън в градината мама Адел чу кукането и вдигна глава от лехата с лука, която плевеше на колене. Тя отброи с пръсти – едно, две, три, четири, пет, шест: „Боже мой! Часът е шест и слънцето вече се скри зад стария връх Пилатус!”

И докато се изправяше малко сковано, тя отправи поглед към зелените хълмове, които се спускаха към долината. Там долу сините води на езерото Люцерн отразяваха като огледало пламтящите цветове на далечните планински върхове. В подножието на връх Пилатус, сред зелени дървеса, се гушеше малко селце, над чиито покриви се белееше черковна кула с камбанария. Сега камбаните започнаха да бият. Звукът им се разпиля по раззеленилите се поля, изпъстрени с жълти нарциси, и стигна чак до мама Адел. Камбаните от близките села скоро се присъединиха към общия звън, целият въздух се насити с музика и ехото разбуди планината. Малката дървена кукувичка доволно промърмори на глас: „Последваха ме, събудих всички камбани на света.”

„Къде може да са децата?” –  попита на глас мама Адел и огледа градината. „Не съм чувала гласовете нито на бебето, нито на близнаците вече повече от час.”

И като събра в шепа дланите си, запя, а песента й се сля с камбанния хор. Веднага след това, отвъд върбите край потока, който бълбукаше в дъното на градината, два детски гласа подеха песента й. Миг по-късно се появиха две загорели от слънцето, сламено руси и синеоки деца, момче и момиче на около десет години. Те теглеха след себе си дървено съндъче, закрепено на груби дървени колела, в което седеше закръглено и румено като херувим бебе. Хлапетата се приближиха с бурен смях по пътеката до майка си.

„Тихо, деца мои – каза мама Адел като сложи пръст на устните си, – камбаните бият за вечерна молитва.” Смехът моментално замря. Децата притихнаха до майка си със събрани ръце и наведени глави, и останаха така, докато ехото на камбаните не заглъхна в далечината.

Далеч долу, на пътя от селото, един превит под тежестта на огромна кошница мъж също спря и тихо се помоли. После отново пое по стръмния път нагоре.

„Вижте – извика мама Адел,  – татко ви пристига от селото с хляб за вечеря в кошницата си. Сепи, тичай да го срещнеш и да му помогнеш. Скоро и нашият Фриц ще е тук с козите и с татко ще са гладни като вълци. Трябва да побързам с вечерята. Чуйте!” Тя млъкна и се заслуша. Там далече, като че ли от сините сенки на планината, се чу веселата мелодия на рог.

„Това е Фриц – възкликна мама Адел,  – побързай, Сепи! А ти, Ленели, ела с мен в кухнята. Можеш да нахраниш малката Розели, докато подредя масата и сложа супата да ври, преди да е дошло време да се доят козите. „

Докато говореше, тя вдигна бебето на ръце и с бързи крачки се отправи към къщата. След нея заситни Ленели. Тя дърпаше бебешката количка и играеше на криеница с бебето, спотайвайки се зад раменете на майка си. Щом стигнаха до вратата, Ленели седна на прага. Мама Адел сложи бебето в ръцете й и влезе в притихналата къща.

След това в кухнята се чуха бързи стъпки, трополене около печката и потракване на калаени съдове. Това определено допадна на кукувичката. Скоро майката отново излезе навън с купа и лъжица в ръце. Тя подаде купата на Ленели, а малката Розели с радостно гукане сграбчи лъжицата.  Лъжицата първо политна към окото, а после към миниатюрната розова ноздра на бебето. Щом бебето разучи с лъжицата цялото си личице, Ленели взе малката му ръчичка в своята и внимателно я насочи към устата му.

Над главите на децата, кацнала високо в клоните на черешата, червеношийката пееше приспивна песен на пиленцата си. „Черешките зреят, черешките зреят, черешките зреят през юни”  – това тананикаше тя или поне това каза Ленели на бебето, а Ленели със сигурност разбираше от тези неща.

Татко и Сепи се появиха преди Розели да изяде последната лъжица от вечерята си. По твърдата земя се чу тропота на множество малки копита и зад ъгъла на старата сива фермерска къща се появиха братчето Фриц и козите. Редом до Фриц вървеше Бело, неговото вярно куче. То лаеше и въртеше опашка радостно, че си е отново у дома. Бело веднага изтича при Ленели и я близна по ръката. Едва не разсипа купата с мляко с бурния си поздрав. Бебето радостно загука, сграбчвайки го за дългите копринени уши.

„Долу, Бело, долу! – извика Ленели, вдигайки високо купата­ – Ще разлееш вечерята на бебето.” А Бело, който си помисли, че трябва да се примоли за мляко, седна на задните си крака и с кръстосани предни лапи излая три пъти, както го беше научил Фриц.

„Сега трябва да му дадеш една хапка, иначе ще забрави добрите обноски”, каза Фриц, смеейки се. Ленели отчупи парче хляб и го хвърли към кучето. Бело го лапна още във въздуха, глътна го наведнъж и пак се замоли.

„Не, не – каза Ленели,  – добри ми, стари Бело, иди да помогнеш на Фриц да вкара козите в обора и след това ще получиш вечерята си.”

Фриц свирна и Бело се изстреля като куршум след Нани, кафявата коза. Тя вече се беше запътила към градината, съгледала свежи морковени листа.

„Време е това дете да си ляга”, каза кукувичката, изскочи от малката си къща и изпя седем пъти „ку-куу” така настойчиво, че Ленели забърза нагоре по стълбите и сложи веднага бебето в люлката му. Розели обаче не беше съгласна с кукувичката. Тя искаше още да играе с Бело и да слуша песента на червеношийката. Ленели седна до люлката и докато мама Адел доеше козите, запя стара люлчина песен:

„Спи, мило, спи!

Спи, мило, спи!

Татко гледа светлите овчици,

мама люлее дървото на мечите

и върху тебе пада мъничка мечта.

Спи, мило, спи!

Спи, мило, спи!

Големите звезди са овчици,

малките – бели агънца,

а луната е сребърна пастирка.

Спи, мило, спи!”

Тя пееше песента отново и отново, докато накрая натежалите от умора клепки на бебето покриха сините му очи. После Ленели тихо слезе по тъмните скърцащи стълби. Тя седна с татко, мама, Сепи и Фриц около осветената от пламъка на свещите маса, за да изяде хляба, сиренето и супата си.

В девет часа стаята отново беше тиха и празна. Мишчицата изпълзя от дупката си в стената. Бело спеше до вратата с муцуна върху лапите си.  Високо над връх Пилатус луната заплува през звездното небе, обливайки в сребърна светлина старата сива фермерска къща и заигра на криеница със сенките по снежните шапки на върховете.

„Ку-куу”, кукувичката изкука девет пъти и изведнъж камбаните на селската камбанария запяха.

„Точно както трябва да бъде – отбеляза кукувичката, – камбаните на църквата са много интелигентни. Нека да помисля… Утре трябва да събудя петлите в три часа, слънцето в четири, а семейството в пет. Сега ще се свия в къщичката си и ще се опитам да поспя.” И тя се скри в часовника, хлопвайки вратичката.

Превод от английски: Надежда Костова

Tags: , , ,