Философия на празниците: „Михаиловден“

из

ДУХОВНИТЕ ИЗВОРИ НА ХРИСТИЯНСКИТЕ ПРАЗНИЦИ

лекции на Чарлз Ковач пред родители, Единбург

(Charles Kovacs, ‘The Spiritual Background to the Christian Festivals’, paperback – June 1st, 2007)

.

Въведението към идеята за споделянето на тези лекции в превод, предговора и кратката биография на Чарлз Ковач можете да прочетете в по-ранна публикация – тук.

МИХАИЛОВДЕН

 

Разгледахме празникът Йоановден, а сега ще погледнем към есенния празник на архангел Михаил. Между тези два празника, Йоановден и Михаиловден, има връзка. След лятното слънцестоене дните започват да намаляват, ден след ден нощните часове растат, всеки ден по пладне слънцето застава все по-ниско на хоризонта. Силата на слънчевата светлина продължава да намалява чак до Коледния празник, когато идва нов поврат. Михаиловден стои по средата между Йоановден и Коледа.

В древността било напълно естествено през есента да има фестивал на плодородието. Така хората се отблагодарявали на Боговете за реколтата, от която зависел животът им. Било естествено празникът да се отбелязва по времето, когато денят се изравнява с нощта, 22-ри септември. След този ден нощите нарастват, мракът се увеличава. В ранните християнски времена било нормално по това време да се отбелязва денят на архангел Михаил, който символизира силите, воюващи срещу мрака. Хората все едно изричали: „Сега, когато наоколо става все по-тъмно и по-студено, нека обърнем взор към съществото, което символизира вътрешната светлина и топлина, и вътрешните душевни сили, които не се поддават на тъмнината и студа отвън.”

От пролетта до есента човешките души се чувствали едно цяло с природата, със светлината, топлината и красотата й. Но след Михаиловден те не желаели да следват природата, усещали, че вътрешният им живот трябва да се противопостави на природата и да стане нейна противоположност.

В онези времена хората нe правели ясна разлика между физическата топлина на лятното слънце и топлината на приятелството и любовта в човешката душа. Смятали ги за едно и също нещо. Макар едното да действало на космически, а другото на човешки план, те били от един и същ характер. Така хората можели да се идентифицират с природните сили на лятото, но не искали да бъдат идентифицирани със силите, властващи през зимата. Не искали да отразяват в душите си студа, мъглата, снеговете и леда на зимата. И символът на това противопоставяне срещу вътрешния студ и тъма бил архангел Михаил – победителят на дракона.

Има важен смисъл в това да се празнува Михаиловден точно през есента. От пролетта до есента можем да бъдем едно с природата, но от есента до пролетта душата трябва да се предпази от случващото се навън в сетивния свят.

На пръв поглед изглежда странно, но няма традиция в празнуването на Михаиловден. Имало есенни празници на реколтата, на плодородието, но не и специален празник, свързан с архангел Михаил. Църквата чества архангел Михаил на 29 септември (бел. прев. 29.09 е според католическата, а 8.11 според православната традиция), но той не е голям празник като Коледа или Великден. Предложението за специалния празник Михаиловден идва от Рудолф Щайнер. Защо в миналото не е имало такъв фестивал и защо Рудолф Щайнер въвежда идеята за него в наше време?

Както вече споменах, в Ранното средновековие, когато започнал да се отбелязва деня на архангел Михаил и когато виждали в него закрилник на душата от вътрешната студенина, имало съвсем малко хора, които били заплашени от сянката на тази студенина. Ако този въпрос не се изследва, както е направил холандския историк Хьойзинха, е трудно да си представим колко по-различни в емоционално отношение са били хората преди 16 в.

С възхода на интелектуалната цивилизация или иначе казано – с настъпването на времето на Съзнателната душа, както я нарича Рудолф Щайнер, сред душите пропълзяла сива ледена мъгла, която охладила емоциите и внесла силите на зимата в човешкото сърце. Хората преди нашата епоха също несъмнено са били способни на зверска жестокост, но дори тя извирала от топлите им емоции.

Това не е повод за оплакване или съжаление, защото е необходима стъпка по пътя на човешката еволюция. Може да се каже, че това е било един вид отрезвяване от трескавите емоции на миналото. То донесло хладната обективност на науката – в търсене на истината отвъд лични предпочитания, симпатии и антипатии. Донесло куража да можеш да се изправиш срещу лелеяните традиции и условности, и да поставиш под съмнение валидността им. Създало технологиите, което не може да се окачестви нито като нещо зло, нито като нещо добро, а е и двете едновременно.

Тази интелектуална цивилизация, този свят на Съзнателната душа, в действителност внася силите на зимата в човешката душа. И затова Михаил – Духът, борещ се срещу посегателството на тези сили, става значително по-важен за нас, отколкото е бил в миналото. Затова Средните векове не са имали нужда от специалния празник Михаиловден, но ние днес имаме.

Това ни води към въпроса за природата на съществото, наречено Михаил. То е било известно с различни имена в различните епохи, например персийците са го наричали Митра. Коя е тази сила, кое е това качество, което прави архангел Михаил свързан по толкова специален начин с началото на есенния период и с историческата ситуация, в която живеем?

За да се доближим до разбирането за Михаил, ще тръгнем от сезона, който предшества есента –  лятото. Опитайте се да си представите един идеален летен ден сред природата – синьото небе, сияйното слънце, нацъфтелите цветя, въздуха, напоен с аромата им, пищно зелените корони на дърветата, чуруликането на птичките, жуженето на насекомите. Потопете се в тази лятна опитност и ще усетите всичките си сетива задоволени. Това е опитност, в която сетивният свят, физическият свят, е така обаятелен и привлекателен, че дори може да се нарече изкусителен.

Щом задухат есенните ветрове, увехнат цветята, паднат листата и започнат да пъплят мъгли, ние разбираме, че красотата и благодатта на лятото са само преходни и идва ден, когато умират. Това важи за целия свят на сетивата, защото този свят ни се дава чрез физическото тяло, физическите ни очи и уши, и няма да съществува за нас, щом тялото ни умре.

Но всъщност – и това е истинското послание на есента – съществува красота и благодат, съществува живот отвъд смъртта. Това е вечният живот на човешкия Дух. Есента ни показва мимолетността на сетивния свят, за да събуди у нас чувството за безсмъртната реалност на Духа.

Събуждането на чувството за духовните ценности, за духовните реалности, които никога не повяхват и не умират, събуждането на душата към вечния Дух в природата и в човека – това е посланието и задачата на архангел Михаил.

Широко известното изображение на Михаил, побеждаващ дракона, представя битката между духовното и материалистичното в човека, копнежът по това, което е вечно и желанията, които са от сетивния свят. То не загатва за отричане на сетивния свят, а означава че трябва да се стремим да познаем духовното в света на сетивата. Формата на кристала, израстването на растението, полета на птицата, ритъмът на звездите – всички те са Божествени творения, проява на Божествена мъдрост, но тази мъдрост не е лесно да бъде открита. Да откриеш Божествената мъдрост означава да може да четеш в Книгата на природата. Това е една важна част от мисията на архангел Михаил.

Материалистичната цивилизация, в която живеем е направила всичко възможно, за да ни убеди, че съществува единствено сетивния физически свят и че в него няма Божествена мъдрост и смисъл. В края на книгата си за произхода на Космоса известният физик Стивън Уайнбърг казва: „Колкото повече разбираме Вселената, толкова по-безсмислена изглежда тя.”

Това е точно обратното на умението да четеш Книгата на природата. Ако някой каже, че малките черни заврънкулки не могат да означават нищо, това просто значи, че той не се е научил да ги чете и съответно за него книгата няма съдържание и смисъл. Обаче е възможно да се чете в Книгата на природата. Чрез откриването на нетленната мъдрост в Природата, в сетивния свят, у човека започва да се пробужда чувството, съзнанието, че той самият е нетленно духовно същество. Това е мисията на Михаил – да пробуди у човека усещане и съзнание за неговата вечна духовна същност. Тя е изразена чрез името Михаил, което означава „Кой е като Бог?”.

На този въпрос може да се отговори само лично. Всеки човек ще отговори сам на себе си, ако и когато е готов да каже: „Аз съм като Бог, защото в мен живее мъничка искрица, която е вечна като Бог.” Искрата не е същата като големия огън, но природата й е същата. Капката не е същата като океана, но природата й е същата. И човешката душа може да каже в дълбоко смирение: „Аз съм като Бог и съм частица от Него.”

Това са думите, който Михаил очаква. Той е в очакване на времето, когато все повече и повече човешки души ще могат да дадат този отговор. Днес хората са готови да вярват, че са някакви сложни машини или са висши животни с малко повече мозък от животните, но най-малко са склонни да вярват, че са като Бог. Това е начина „драконът” да ни държи в примката си и срещу това воюва Михаил.

Ужасяващият парадокс на времето, в което живеем е, че в известен смисъл наистина сме станали като Боговете, но не като онези, които създават, а като онези, които разрушават. Имаме властта да унищожим целия живот на земята, а в същото време не можем да създадем дори една жива клетка. Ето защо настоящето в много по-голяма степен от миналото има нужда от празника Михаиловден. Има нужда поне веднъж годишно да ни напомня, че ние сме подобни Нему, Създателят. Колкото повече осъзнаваме своята Богоподобност, толкова по-истинен и искрен ще бъде празникът на архангел Михаил. Напълно възможно е бъдещето на човечеството да зависи от това колко души разбират въпроса на Михаил: „Кой е като Бог?” и могат да отговорят искрено в смирение: „Аз съм.” Ако носим тази мисъл със себе си, ще имаме подходящото настроение и отношение към празнуването на Михаиловден – празникът на нетленния човек в тленно тяло.

Tags: , , , ,

Философия на празниците: „Еньовден“, лекция на Charles Kovacs

.

из

ДУХОВНИТЕ ИЗВОРИ НА ХРИСТИЯНСКИТЕ ПРАЗНИЦИ

лекции на Чарлз Ковач пред родители, Единбург

(Charles Kovacs, ‘The Spiritual Background to the Christian Festivals’, paperback – June 1st, 2007)

.

Въведението към идеята за споделянето на тези лекции в превод, предговора и кратката биография на Чарлз Ковач можете да прочетете в по-ранна публикация – тук.

.

.

.

.

ЕНЬОВДЕН

…..

…..Причината за това, името на Свети Йоан Кръстител да се свързва с Еньовден, може да бъде намерена в Евангелие от Лука. Майката на Свети Йоан Кръстител, Елисавета, е братовчедка на Мария, майката на Исус. Когато архангел Гавраил възвестява на Мария, че ще има дете, той й казва също, че нейната братовчедка, Елисавета, която е смятана за бездетна, е бременна в шестия месец.

Бременността на Елисавета е започнала шест месеца преди бременността на Мария, което означава, че детето на Елисавета, Йоан Кръстител, трябва да е родено около шест месеца преди Исус. Естествено, за точните рождени дни на двете момчета може само да се гадае, но след като раждането на Исус се празнува няколко дни след най-късия ден на годината, изглежда съвсем логично да определим за дата на раждане на Йоан Кръстител Еньовден, който се пада няколко дни след най-дългия ден на годината. Тоест може да се каже, че има историческа причина да свържем Свети Йоан Кръстител с Еньовден. Но всъщност този шестмесечен интервал между двете рождени дати има много по-дълбок смисъл.

Зимното и лятното слънцестоене са двете „повратни точки“ на годината. След зимното слънцестоене дните започват да стават по-дълги, което означава, че силата на слънцелъченето започва да нараства. След лятното слънцестоене дните започват да се стават все по-къси и силата на слънцелъченето намалява. Но, и с това „но“ открехваме вратата към същинската мистерия на Еньовден, всичко това се отнася до физическото слънце, до физическата слънчева светлина. Обаче съществува и духовно слънце или физическата слънчева светлина, видима за нашите очи, се явява само „тялото“ на духовните сили.

Човешкият дух се нуждае от солидно физическо тяло, за да живее на Земята, но има същества от много по-висок порядък, чиято физическа проява е слънчевата светлина. Всички „Слънчеви богове“ на древните митологии – египетският Бог Ра, вавилонският Бог Шамаш, гръцкият Бог Хелиос – са символични образи на духовните сили, чиято физическа „одежда“ е слънчевата светлина.

Днес тази „одежда“, физическата слънчева светлина, е необходимо условие за физическото ни съществуване. Без тази светлина растенията нямаше да могат да растат, защото нямаше да бъде възможна фотосинтезата, разлагаща въглеродния двуокис на въглерод и кислород. Нямаше да има какво да дишаме и какво да ядем. И точно както човешкото тяло има нужда от физическа слънчева светлина, човешкият дух има нужда от Слънчевия дух. Какво представлява тази нужда? Какво е това, което Слънчевият дух дава на човешкия дух?

Към отговора на този въпрос трябва да подходим постепенно, стъпка по стъпка и в отговора на този въпрос ще открием какво означава празникът Еньовден. По време на епохата, наречена Новокаменна, на Британските острови живеела раса, за която този празник бил най-сакралният празник в годината. Това била онази по-стара от келтите раса, която построила Стоунхендж. Все още не е известно как е постигнат този инженерен подвиг. За тези хора физическата слънчева светлина не представлявала интерес. Рудолф Щайнер обяснява, че ясновидският поглед на техните жреци бил отправен към сянката, хвърляна от камъните при изгрева на слънцето по време на лятното слънцестоене. В тази сянка, там, където физическата светлина не можела да проникне през камъка, прониквала духовната светлина. Именно защото физическата светлина била задържана, те можели да съзрат духовните сили на слънцето. И животът на хората бил подреждан съобразно с мъдростта, която жреците получавали от Слънчевия дух, когото виждали в тъмните сенки, хвърляни от камъните.

В онези древни времена животът на общностите, на племената и народите не бил регулиран от държавата или от демократичния мажоритарен вот. Въобще не бил регулиран с помощта на човешкия интелект, а с помощта на по-висши сили. Онези сили, с които можели да „се съветват“ ясновиждащите жреци в сянката, задържаща физическата светлина, са угаснали.

Способността за свързване със Слънчевия дух в тъмата на сянката е изчезнала в хода на вековете, но една следа от нея е запазена в литературата от Римско време. Това е книга, написана от римския автор Апулей през 2 век. Озаглавена е „Златното магаре“ и разказва за млад мъж, който е превърнат в магаре от магьосница и за всичките му приключения по време на магията. Историята е истинска сатира на живота в разпадащата се Римска империя, който не е много различен от живота на съвременното общество, в което всичко е позволено. Но към края си книгата става доста сериозна. Героят е върнат към човешкия си образ от богинята Изис и е посветен в мистериите й.

Самият автор на книгата, Апулей, бил посветен в мистериите на Изис и говори през собствените си преживявания. От тази лична опитност идват думите, изречени от посветения: „Стоях пред боговете на небето и подземните богове, и видях Слънцето в полунощ“.

Какво означава „да видиш Слънцето в Полунощ“? В мистериите от Стоунхендж огромни камъни задържали физическата слънчева светлина, така че духовното слънце можело да бъде видяно от ясновидеца. В Мистериите на Изис цялата планета Земя стояла между посветения и физическото слънце. В полунощ ние сме в най-тъмната сянка, хвърляна от Земята, но в тази тъмнина посветеният в мистериите на Изис виждал духовното слънце.

Както мистериите от Стоунхендж, така и мистериите на Изис говорят за едно и също нещо – за духа, който ни се разкрива, когато физическата светлина бъде задържана. Как работи тази духовна слънчева светлина? Каква е същността на тази светлина, която се проявява в мрака? Ние говорим за лятното слънцестоене, за апогея на лятото. Лятото е този сезон, който ни разкрива безбрежната многоликост на същността на духовната светлина, творяща в мрака.

Да обърнем внимание върху растежа на едно растение – например на едногодишно растение в градината, на едно цвете. Първо, върху стъбълцето се появяват зелени листа, които използват слънчевата светлина за фотосинтеза. Благодарение на това растението израства до определена височина. Тогава то образува така наречената пъпка. Какво представлява пъпката? Тя е струпване на зелени листа, което формира нещо като външна стена, спираща проникването на слънчевата светлина вътре в пъпката. Тъкмо вътре в пъпката, в мрака на вътрешността й, се създават цветните венчелистчета, а заедно с тях се появяват и репродуктивните органи, които ще дадат нов живот на цветето в бъдеще. Красотата на цветето, дори семената и плодовете, които ще съберем по-късно, са резултат от силите, които работят вътре в тъмната утроба на пъпката, резултат от духовната светлина.

Има и още по-удивителен пример, онагледяващ тази духовна светлина. Ако наблюдавате една гъсеница, тя се храни с любимите си листа и расте ли расте до един определен момент. След това спира да се храни и да расте, и променя тялото си, превръщайки се в какавида. Какавидата отново представлява една външна обвивка, която не позволява на слънчевата светлина да проникне вътре. Вътре в тази обвивка се ражда пеперудата, която изхвръква на светлина. Пеперудата, както цветето, идва на бял свят чрез онази светлина, която умеели да виждат в сянката жреците от Стоунхендж.

Външната светлина, светлината, която виждаме, е необходима на зелените листа, на гъсеницата, но не може да продължи развитието на растението и насекомото отвъд даден момент. Красотата на цъфналото цвете, на развитата пеперуда, бъдещето оцеляване на видовете, всичко това е в резултат на работата на светлина, която не виждаме с нашите физически очи. Това е светлината на слънцето, която посветеният в мистериите на Изис виждал в полунощ – духовното слънце.

Биолозите наричат процеса, в който една форма на живот, гъсеницата, се превръща в нещо съвсем различно, пеперудата – „метаморфоза“, гръцка дума, която означава промяна. В Античния свят думата метаморфоза била използвана за магическите превращения в митовете и приказките, например метаморфозата в споменатата история от Апулей, в която човек се превръща в магаре и после обратно в човек.

Защо авторът Апулей, посветеният в мистериите на Изис, разказва тази история? На повърхността това е една сатира, осмиваща гнилостта на живота в древен Рим. Но под тази повърхност се крие по-дълбоко значение. Младият мъж е съблазнен от покварените навици на тогавашното общество да се превърне в роб на низшите си животински инстинкти – това е значението на историята, в която магьосница го превръща в магаре. Но съществува сила, която може да превърне дори най-отблъскващите инстинкти в нещо по-висше, в нещо по-благородно.  И тази мощ, тази сила на човешката душа не е нищо друго освен онази, която посветеният нарича „Слънцето в полунощ“. Това е искал да каже Апулей. В природата работи едно духовно слънце. Бихме могли да кажем, че то работи автоматично и превръща гъсениците в пеперуди. Но то работи и в човека, когато неговата душа призовава тази сила по своя воля. Мистериите на Изис, които водят начало от предхристиянските времена на Древен Египет, са го наричали „Слънцето в полунощ“ – слънцето, което работи в мрака на човешката душа. И това е силата, която става плът в Исус Христос. Христос е вътрешната духовна светлина, която носи не просто растеж (като видимата светлина), а трансформация, метаморфоза.

Рудолф Щайнер дава удивителен пример за такава вътрешна трансформация. Той говори за гнева. Вероятно само малцина от нас не си спомнят за случай, в който сме направили или казали нещо от гняв и за което след това горчиво сме съжалявали. Но ако не сме способни да усетим гняв от нещо глупаво, несправедливо или погрешно, ние никога няма да можем да развием истинска любов към доброто в човека.

Ако сме свидетели на глупави или злонамерени дела и останем индиферентни, ние оставаме на по-ниско от човешкото ниво. Наистина съществува праведен и справедлив гняв. Разбира се, ако просто дадем път на избухливостта си, с нищо няма да станем по-добри хора. Но ако се научим да контролираме и преодоляваме своите изблици на гняв –  тогава силата на гнева ще се трансформира, ще се превърне в душевна топлина, струяща към другите. Рудолф Щайнер е обобщил всичко това с думите: „Ръката, която никога не е била свивана в юмрук, заради справедлив  гняв, никога няма да е в състояние да даде благословия“.

Това важи не само за гнева, но и за всички нежелани тенденции в нас – те са като гъсеници, които очакват своята метаморфоза в пеперуди. Но тази метаморфоза няма да настъпи автоматично, както в природата. Тя ще дойде от свободната ни воля.

Силата, мощта,  която носи такава трансформация идва от съществото, наречено в мистериите на Изис „Слънце в полунощ“, а в Библията – Христос. В предхристиянските времена само посветените можели да се докоснат до тази сила, до слънчевия дух. Но след Мистерията на Голгота, след като Христос става човек, тази сила е дадена на всяко човешко същество, ако и когато човек я призове в себе си.

И сега можем да се върнем към Йоан Кръстител. Негова е била задачата да извести за идването на Христовото същество, да бъде Негов вестител. Това, което е проповядвал обикновено се превежда: „Покайте се, понеже наближи Царството Небесно“. Но гръцката дума, преведена като „покайте се“ е „mετανοεῖτε“, което означава призив към вътрешна трансформация, към метаморфоза на духа. Йоан Кръстител, детето, родено на Еньовден, възвестява идването на слънчевия дух – духа, който жреците от Стоунхендж са виждали в сянката, хвърлена от камъните, огрени от лятното слънцестоене.

Така всяко цвете, всяка пеперуда, която виждаме през лятото, е една картина, един образ на това, което може да израсне и да се развие в нашите собствени души по силата на метаморфозата. Нашата собствена душа трябва да бъдат като една красива лятна градина, това е надеждата и правилното настроение за Еньовден.

.

.

.

.

превод от английски език: Надежда Костова

Tags: , , , ,