Философия на празниците: „Еньовден“, лекция на Charles Kovacs

.

из

ДУХОВНИТЕ ИЗВОРИ НА ХРИСТИЯНСКИТЕ ПРАЗНИЦИ

лекции на Чарлз Ковач пред родители, Единбург

(Charles Kovacs, ‘The Spiritual Background to the Christian Festivals’, paperback – June 1st, 2007)

.

Въведението към идеята за споделянето на тези лекции в превод, предговора и кратката биография на Чарлз Ковач можете да прочетете в по-ранна публикация – тук.

.

.

.

.

ЕНЬОВДЕН

…..

…..Причината за това, името на Свети Йоан Кръстител да се свързва с Еньовден, може да бъде намерена в Евангелие от Лука. Майката на Свети Йоан Кръстител, Елисавета, е братовчедка на Мария, майката на Исус. Когато архангел Гавраил възвестява на Мария, че ще има дете, той й казва също, че нейната братовчедка, Елисавета, която е смятана за бездетна, е бременна в шестия месец.

Бременността на Елисавета е започнала шест месеца преди бременността на Мария, което означава, че детето на Елисавета, Йоан Кръстител, трябва да е родено около шест месеца преди Исус. Естествено, за точните рождени дни на двете момчета може само да се гадае, но след като раждането на Исус се празнува няколко дни след най-късия ден на годината, изглежда съвсем логично да определим за дата на раждане на Йоан Кръстител Еньовден, който се пада няколко дни след най-дългия ден на годината. Тоест може да се каже, че има историческа причина да свържем Свети Йоан Кръстител с Еньовден. Но всъщност този шестмесечен интервал между двете рождени дати има много по-дълбок смисъл.

Зимното и лятното слънцестоене са двете „повратни точки“ на годината. След зимното слънцестоене дните започват да стават по-дълги, което означава, че силата на слънцелъченето започва да нараства. След лятното слънцестоене дните започват да се стават все по-къси и силата на слънцелъченето намалява. Но, и с това „но“ открехваме вратата към същинската мистерия на Еньовден, всичко това се отнася до физическото слънце, до физическата слънчева светлина. Обаче съществува и духовно слънце или физическата слънчева светлина, видима за нашите очи, се явява само „тялото“ на духовните сили.

Човешкият дух се нуждае от солидно физическо тяло, за да живее на Земята, но има същества от много по-висок порядък, чиято физическа проява е слънчевата светлина. Всички „Слънчеви богове“ на древните митологии – египетският Бог Ра, вавилонският Бог Шамаш, гръцкият Бог Хелиос – са символични образи на духовните сили, чиято физическа „одежда“ е слънчевата светлина.

Днес тази „одежда“, физическата слънчева светлина, е необходимо условие за физическото ни съществуване. Без тази светлина растенията нямаше да могат да растат, защото нямаше да бъде възможна фотосинтезата, разлагаща въглеродния двуокис на въглерод и кислород. Нямаше да има какво да дишаме и какво да ядем. И точно както човешкото тяло има нужда от физическа слънчева светлина, човешкият дух има нужда от Слънчевия дух. Какво представлява тази нужда? Какво е това, което Слънчевият дух дава на човешкия дух?

Към отговора на този въпрос трябва да подходим постепенно, стъпка по стъпка и в отговора на този въпрос ще открием какво означава празникът Еньовден. По време на епохата, наречена Новокаменна, на Британските острови живеела раса, за която този празник бил най-сакралният празник в годината. Това била онази по-стара от келтите раса, която построила Стоунхендж. Все още не е известно как е постигнат този инженерен подвиг. За тези хора физическата слънчева светлина не представлявала интерес. Рудолф Щайнер обяснява, че ясновидският поглед на техните жреци бил отправен към сянката, хвърляна от камъните при изгрева на слънцето по време на лятното слънцестоене. В тази сянка, там, където физическата светлина не можела да проникне през камъка, прониквала духовната светлина. Именно защото физическата светлина била задържана, те можели да съзрат духовните сили на слънцето. И животът на хората бил подреждан съобразно с мъдростта, която жреците получавали от Слънчевия дух, когото виждали в тъмните сенки, хвърляни от камъните.

В онези древни времена животът на общностите, на племената и народите не бил регулиран от държавата или от демократичния мажоритарен вот. Въобще не бил регулиран с помощта на човешкия интелект, а с помощта на по-висши сили. Онези сили, с които можели да „се съветват“ ясновиждащите жреци в сянката, задържаща физическата светлина, са угаснали.

Способността за свързване със Слънчевия дух в тъмата на сянката е изчезнала в хода на вековете, но една следа от нея е запазена в литературата от Римско време. Това е книга, написана от римския автор Апулей през 2 век. Озаглавена е „Златното магаре“ и разказва за млад мъж, който е превърнат в магаре от магьосница и за всичките му приключения по време на магията. Историята е истинска сатира на живота в разпадащата се Римска империя, който не е много различен от живота на съвременното общество, в което всичко е позволено. Но към края си книгата става доста сериозна. Героят е върнат към човешкия си образ от богинята Изис и е посветен в мистериите й.

Самият автор на книгата, Апулей, бил посветен в мистериите на Изис и говори през собствените си преживявания. От тази лична опитност идват думите, изречени от посветения: „Стоях пред боговете на небето и подземните богове, и видях Слънцето в полунощ“.

Какво означава „да видиш Слънцето в Полунощ“? В мистериите от Стоунхендж огромни камъни задържали физическата слънчева светлина, така че духовното слънце можело да бъде видяно от ясновидеца. В Мистериите на Изис цялата планета Земя стояла между посветения и физическото слънце. В полунощ ние сме в най-тъмната сянка, хвърляна от Земята, но в тази тъмнина посветеният в мистериите на Изис виждал духовното слънце.

Както мистериите от Стоунхендж, така и мистериите на Изис говорят за едно и също нещо – за духа, който ни се разкрива, когато физическата светлина бъде задържана. Как работи тази духовна слънчева светлина? Каква е същността на тази светлина, която се проявява в мрака? Ние говорим за лятното слънцестоене, за апогея на лятото. Лятото е този сезон, който ни разкрива безбрежната многоликост на същността на духовната светлина, творяща в мрака.

Да обърнем внимание върху растежа на едно растение – например на едногодишно растение в градината, на едно цвете. Първо, върху стъбълцето се появяват зелени листа, които използват слънчевата светлина за фотосинтеза. Благодарение на това растението израства до определена височина. Тогава то образува така наречената пъпка. Какво представлява пъпката? Тя е струпване на зелени листа, което формира нещо като външна стена, спираща проникването на слънчевата светлина вътре в пъпката. Тъкмо вътре в пъпката, в мрака на вътрешността й, се създават цветните венчелистчета, а заедно с тях се появяват и репродуктивните органи, които ще дадат нов живот на цветето в бъдеще. Красотата на цветето, дори семената и плодовете, които ще съберем по-късно, са резултат от силите, които работят вътре в тъмната утроба на пъпката, резултат от духовната светлина.

Има и още по-удивителен пример, онагледяващ тази духовна светлина. Ако наблюдавате една гъсеница, тя се храни с любимите си листа и расте ли расте до един определен момент. След това спира да се храни и да расте, и променя тялото си, превръщайки се в какавида. Какавидата отново представлява една външна обвивка, която не позволява на слънчевата светлина да проникне вътре. Вътре в тази обвивка се ражда пеперудата, която изхвръква на светлина. Пеперудата, както цветето, идва на бял свят чрез онази светлина, която умеели да виждат в сянката жреците от Стоунхендж.

Външната светлина, светлината, която виждаме, е необходима на зелените листа, на гъсеницата, но не може да продължи развитието на растението и насекомото отвъд даден момент. Красотата на цъфналото цвете, на развитата пеперуда, бъдещето оцеляване на видовете, всичко това е в резултат на работата на светлина, която не виждаме с нашите физически очи. Това е светлината на слънцето, която посветеният в мистериите на Изис виждал в полунощ – духовното слънце.

Биолозите наричат процеса, в който една форма на живот, гъсеницата, се превръща в нещо съвсем различно, пеперудата – „метаморфоза“, гръцка дума, която означава промяна. В Античния свят думата метаморфоза била използвана за магическите превращения в митовете и приказките, например метаморфозата в споменатата история от Апулей, в която човек се превръща в магаре и после обратно в човек.

Защо авторът Апулей, посветеният в мистериите на Изис, разказва тази история? На повърхността това е една сатира, осмиваща гнилостта на живота в древен Рим. Но под тази повърхност се крие по-дълбоко значение. Младият мъж е съблазнен от покварените навици на тогавашното общество да се превърне в роб на низшите си животински инстинкти – това е значението на историята, в която магьосница го превръща в магаре. Но съществува сила, която може да превърне дори най-отблъскващите инстинкти в нещо по-висше, в нещо по-благородно.  И тази мощ, тази сила на човешката душа не е нищо друго освен онази, която посветеният нарича „Слънцето в полунощ“. Това е искал да каже Апулей. В природата работи едно духовно слънце. Бихме могли да кажем, че то работи автоматично и превръща гъсениците в пеперуди. Но то работи и в човека, когато неговата душа призовава тази сила по своя воля. Мистериите на Изис, които водят начало от предхристиянските времена на Древен Египет, са го наричали „Слънцето в полунощ“ – слънцето, което работи в мрака на човешката душа. И това е силата, която става плът в Исус Христос. Христос е вътрешната духовна светлина, която носи не просто растеж (като видимата светлина), а трансформация, метаморфоза.

Рудолф Щайнер дава удивителен пример за такава вътрешна трансформация. Той говори за гнева. Вероятно само малцина от нас не си спомнят за случай, в който сме направили или казали нещо от гняв и за което след това горчиво сме съжалявали. Но ако не сме способни да усетим гняв от нещо глупаво, несправедливо или погрешно, ние никога няма да можем да развием истинска любов към доброто в човека.

Ако сме свидетели на глупави или злонамерени дела и останем индиферентни, ние оставаме на по-ниско от човешкото ниво. Наистина съществува праведен и справедлив гняв. Разбира се, ако просто дадем път на избухливостта си, с нищо няма да станем по-добри хора. Но ако се научим да контролираме и преодоляваме своите изблици на гняв –  тогава силата на гнева ще се трансформира, ще се превърне в душевна топлина, струяща към другите. Рудолф Щайнер е обобщил всичко това с думите: „Ръката, която никога не е била свивана в юмрук, заради справедлив  гняв, никога няма да е в състояние да даде благословия“.

Това важи не само за гнева, но и за всички нежелани тенденции в нас – те са като гъсеници, които очакват своята метаморфоза в пеперуди. Но тази метаморфоза няма да настъпи автоматично, както в природата. Тя ще дойде от свободната ни воля.

Силата, мощта,  която носи такава трансформация идва от съществото, наречено в мистериите на Изис „Слънце в полунощ“, а в Библията – Христос. В предхристиянските времена само посветените можели да се докоснат до тази сила, до слънчевия дух. Но след Мистерията на Голгота, след като Христос става човек, тази сила е дадена на всяко човешко същество, ако и когато човек я призове в себе си.

И сега можем да се върнем към Йоан Кръстител. Негова е била задачата да извести за идването на Христовото същество, да бъде Негов вестител. Това, което е проповядвал обикновено се превежда: „Покайте се, понеже наближи Царството Небесно“. Но гръцката дума, преведена като „покайте се“ е „mετανοεῖτε“, което означава призив към вътрешна трансформация, към метаморфоза на духа. Йоан Кръстител, детето, родено на Еньовден, възвестява идването на слънчевия дух – духа, който жреците от Стоунхендж са виждали в сянката, хвърлена от камъните, огрени от лятното слънцестоене.

Така всяко цвете, всяка пеперуда, която виждаме през лятото, е една картина, един образ на това, което може да израсне и да се развие в нашите собствени души по силата на метаморфозата. Нашата собствена душа трябва да бъдат като една красива лятна градина, това е надеждата и правилното настроение за Еньовден.

.

.

.

.

превод от английски език: Надежда Костова

Tags: , , , ,

ПЕТДЕСЕТНИЦА

из

ДУХОВНИТЕ ИЗВОРИ НА ХРИСТИЯНСКИТЕ ПРАЗНИЦИ

лекции на Чарлз Ковач пред родители, Единбург

(Charles Kovacs, ‘The Spiritual Background to the Christian Festivals’, paperback – June 1st, 2007)

.

Въведението към идеята за споделянето на тези лекции в превод, предговора и кратката биография на Чарлз Ковач можете да прочетете в по-ранна публикация – тук.

ПЕТДЕСЕТНИЦА

Смисълът на тези срещи е следният: след като сме разгледали годината, тази творба на Създателя, в нейната цялост, да се спрем един по един на нейните празници и да се опитаме да разберем естеството на всеки един от тях. Последния път хвърлихме светлина върху Великденския празник, а днес ще се обърнем към следващия, към Петдесетница. Но Петдесетница, който се чества петдесет дни след Възкресение, никак не е лесен за разбиране празник.

Рождество е широко популярен празник, той е бил повсеместно празнуван дълго преди да бъде комерсиализиран. Възкресение не е общоизвестен по същия начин, мистерията на смъртта и възкресението не е толкова привлекателна за нашите инстинктивни чувства, колкото мистерията на раждането, което се празнува на Коледа. А Петдесетница е празник, който едва ли има каквато и да била инстинктивна привлекателност.

В нас съществуват определени инстинктивни нагласи по отношение на отделните празници и е съвсем естествено повечето хора да не усещат Петдесетница така, както усещат Рождество. Защо това е така може би ще стане малко по-ясно, ако вземем под внимание нещо, което Рудолф Щайнер е казал относно трите празника. Той нарича Рождество празник на Бог Отец, Възкресение –  празник на Бог Син и Петдесетница – празник на Божествения Свети Дух. Трите празника честват Светата Троица.

Тази божествена троичност е отразена и в човека. Човешкото тяло е създадено по „образ Божий“, както оповестява Стария завет. Човекът като отражение на божествената същност също е троичен в своите тяло, душа и дух. Чрез физическото си тяло ние сме свързани с Бог Отец, чрез душата с Бог Син и чрез духа си – с Бог Дух.

Но нека да разгледаме колко различно е усещането ни за същността на трите елемента на нашето естество. Ние определено усещаме физическото си тяло като реалност; ние чувстваме, че има нещо действително в душата ни, макар и не толкова действително, колкото в тялото ни, но нямаме (обикновено) реално преживяване за себе си като за духовно същество. Разбира се, има изключения и понякога има изключителни обстоятелства, при които хората имат преживявания за своята духовна природа, но като цяло, за повечето хора фактът, че те са духовни същества в никакъв случай не е толкова реален за тях, колкото душата и още повече, тялото им.

Понеже не сме наясно за нашия собствен дух и не знаем как точно да възприемем идеята за Светия Дух от Троицата, празникът на Светия Дух, Петдесетница, ни изглежда малко далечен и не така привлекателен като Рождество. И тук трябва да се запитаме как се е случило това? Защо нашата духовна природа не е толкова реална за нас, колкото тялото ни? Защо днес има огромен брой хора, които отричат съществуването на всякаква духовност – в тях или в света – и  твърдят, че съществува само тялото?

Ако можехме да се върнем в далечното минало на човешката еволюция преди 10 000 години, щяхме да открием хора, които външно почти не се различават от нас, но чиито душевен живот е доста по-различен от нашия. Рудолф Щайнер нарича този период Древноиндийска цивилизация, защото най-важните развития, характерни за онова време, се случват на Индийския субконтинент.

Хората по онова време са притежавали вродени, присъщи за всички умения, които са се превърнали е нещо изключително рядко и анормално днес. Всички хора по онова време са притежавали ясновидски умения. Като ясновиждащи те са възприемали множество нефизически (свръхсетивни) същества от елементарните духове на скалите, реките и горите до могъщите сили, така наречените Деви (духове на планините, ландшафта, климата – бел.пр.), които били много по-висшестоящи от човека. Тези духове били до такава степен реални за хората от Древна Индия, че физическият свят, и дори техните собствени физически тела, им се стрували доста илюзорни в сравнение с тях. Те наричали целокупния физически свят „Мая“, което означава илюзия. Индийската система „Йога“, която се е зародила в онези далечни времена, все още учи, че физическият свят е илюзия.

Ситуацията била диаметрално противоположна в сравнение със сегашната. Но тогава, когато хората виждали и изживявали духовния свят, те не можели да усетят себе си като отделно и независимо същество. Нито да мислят самостоятелно. Цялото знание, от което се нуждаели, идвало от извисените над тях духове.

Но на човека било отредено да се превърне в свободно същество, което да мисли самостоятелно и да познае себе си като отделна, уникална индивидуалност. Това можело да се случи единствено, ако на ясновидството, на изживяването на духовния свят като жива реалност, се сложи край. Макар че е било постепенен процес, в ранните му етапи това оттегляне било преживявано като нещо трагично. Духовният свят ставал все по-малко и по-малко реален за сметка на физическия свят. В германския мит „Залезът на Боговете“ намира отзвук едно усещане за трагедия от това, че боговете вече не са видими за хората. Била изгубена не само връзката с боговете. Колкото повече всяка човешка душа ставала по-съзнателна за своята обособеност и уникалност, за своята отделна цялост, толкова по-малко усещала връзката си с останалите човешки души. Това било процес на вътрешна изолация.

Оставени сами на себе си, на техните собствени ресурси, човешките души не можели да намерят пътя си обратно. Не можели да си възвърнат изгубеното – реалността на духовния свят и реалността на човешкото братство. Затова Христос идва на земята и се случва Мистерията на Голгота. Когато Христос съобщил на учениците си за надвисналата над него смърт, той им казал също: „Ще ви изпратя Утешителя, Духа на истината…“. (Йоан 16) С тези думи той им дал обещание, което се изпълнило петдесет дни след Възкресение, по времето на Петдесетница.

На Петдесетница учениците му приели Светия Дух. Духовният свят се отворил за тях и те оповестили разбирателството и братството между човеците.

Низходящата тенденция в еволюцията – развитието, което отнема на човека духовното му виждане, давайки му самосъзнание и свобода, предстои да бъде обърната. Човекът отново ще си възвърне способността за духовно виждане, но това ще се осъществи в пълно съзнание и в пълна свобода. В това се изразявало значението на събитието Петдесетница. То било тържество на Светия Дух, на Застъпника или Утешителя, обещан от Христос.

Но днес трябва да вземем под внимание историческата епоха, в която са се случили Мистерията на Голгота и Петдесетница. Съществувала е определена необходимост те да дойдат преди човечеството изцяло да е потънало в духовната тъма. По времето на Христос все още имало голям брой хора, които са притежавали поне остатъци от древното ясновидство. Такива хора се срещали дори сред ранните християни. Петдесетница, разбира се, е било много могъщо събитие и  реално преживяване за учениците на Христос, но за съвременния свят е по-скоро едно предсказание на нещата, които предстоят, един символ на бъдещето. Онова бъдеще, в което на практика няма да има и следа от древното инстинктивно ясновидство.

Всичко това се знаело и разбирало през Средните векове. През 12 в. е живял един велик християнски мистик на име Йоахим де Фиоре. Той учел, че времето от Аврам до Мистерията на Голгота било епохата на Бог Отец. После дошло времето, (което включва времето, в което е живял Йоахим де Фиоре и няколко века след това) което било епохата на Бог Син. Според християнския мистик щяло да дойде и времето, което ще бъде епохата на Бог Свети Дух, една все още бъдеща епоха.

В мистичната душа на Йоахим де Фиоре живеело чувството – не съзнателната мисъл, а чувството, – че човечеството трябва първо да удари каменистото дъно и да загуби и последните неуловими нишки, които го свързват със старото ясновидство, преди да може да види зората на епохата на Светия Дух. Едва ли е възможно да погледнем към 20 в. без да осъзнаем, че наистина сме ударили дъното. Вече наистина не е останало нищо от старата духовност, крепила човека в миналото.

Предвид това, въобще не е учудващо, че днес понятието „дух“ ни говори много по-малко от „душа“ и „тяло“. Не е учудващо, защото живата опитност от духовната реалност е останала толкова назад в миналото, че е вече забравена. И започва зазоряването на епохата на Светия Дух. Къде можем да открием това ново начало? Как можем да го открием?

Но да си дадем сметка, че това е само началото, ще минат няколко века преди силата на Светия дук да стигне до апогея си. Началото няма да бъде грандиозно, спиращо дъха и впечатляващо. Напротив, ще е толкова скромно, че ще игнорираме потенциала на силата, скрита в него.

Духът, който живее в нас, е като Пепеляшка. Като нея е свикнал да върши какви ли не скучни ежедневни задължения, свикнал е да се отнасят с него като с по-долен от сестрите му, душата и тялото. Но и като Пепеляшка е предопределен да се превърне в кралица. Всъщност историята на Пепеляшка е историята на духа в човека, историята на Светия дух.

Най-добре бих могъл да поясня горната идея като се обърна към думите, с които Рудолф Щайнер въвежда понятието „дух“ в първа глава на книгата си „Теософия“ (Бел. пр. В глава „Естеството на човека“). Той използва един много простичък пример, за да илюстрира какво разбира под тяло, душа и дух. Аз отивам в градината и виждам цвете. Наслаждавам се на багрите и аромата му. Разпознавам в това цвете розата. Това, че виждам цветето дължа на моето физическо тяло. В удоволствието, което изпитвам от багрите и аромата му, живее моята душа. А когато нарека цветето „роза“, аз се обръщам към нещо същностно, което притежават всички рози – към идеята за розата, която съществува и ще съществува, дори когато въпросната роза пред погледа ми ще е вече увехнала и мъртва. Тази вечна и нетленна идея може да се появи единствено и само в моята мисъл. В моето мислене живее духът – и този безсмъртен дух вижда безсмъртната идея за розата.

В сравнение с въздействието на това да видиш едно красиво цвете, в сравнение с удоволствието, получено от него, смътната и мимолетна опитност от това да разпознаеш, че то не е лале, нито карамфил, а е роза, наистина изглежда доста по-посредствено. Точно като една Пепеляшка. Ние имаме навика да използваме нашето мислене-Пепеляшка за всякакви умствени задачи. Служим си с мисленето във всички практически сфери, от пазаруването и готвенето до бизнес делата и науката. Но във всички тях истинската природа на мисленето остава скрита. В приказката Пепеляшка върши черната работа. Тя е прислужница и трябва да чисти леща, но два бели гълъба идват, за да й помогнат. Белият гълъб е символ на Светия Дух.

Но как би могъл този наш невзрачен слуга – мисленето ни – да бъде трансформиран? Как би могъл да разкрие истинската си природа, да възвести, че е духът на човека?

В приказката има едно малко лешниково дърво, което Пепеляшка напоява три пъти на ден със сълзите си, а на върха му е кацнал бял гълъб, който я утешава. Какво означават сълзите? Когато плачем от болка или мъка, душата ни се свива, обръща се към вътрешната си крепкост, съсредоточава силите си. Сълзите в приказката са символ на вътрешно концентриране, което се упражнява редовно. Те са символ на упражнение, познато като медитация. Чрез упражняване на медитация и концентрация мисленето постепенно се преобразява. Превръща се в едно ново, съзнателно възприемане на духовния свят. (Чарлз Ковач в своята статия „Signpost to Rudolf Steiner: An Introduction to his Life and Work“ в 76 брой на списание „New View“ пояснява, че това средство за преобразяване на мисленето, медитацията, зависи изцяло от мисловния потенциал, развит от западния човек, а не е заемка от източните традиции, чиито акцент в върху начина на дишане, начина на хранене и асаните – бел.пр.)

Пътят на духовно развитие има три етапа и това също е отразено в приказката. Пепеляшка три поредни вечери отива на бала, преди да се свърже с принца, който е символ на Христовото същество, изпратило ни Светия Дух.

В Библията, в „Деяния на светите Апостоли“ се разказва за събитието на Петдесетница. Божественият Свети дух възлиза върху учениците под формата на огнени езици. Това събитие е едно пророчество, едно обещание за нещо, което предстои в бъдеще. Днес ние стоим едва в началото на епохата на Светия Дух. Това, което можем да сторим понастоящем, за да се доближим до същността на Петдесетница, е да почувстваме, че в прахоляка, в пепелта на прозаичното ни тривиално мислене е заровено заревото на огъня на духа, в чиято светлина отново, както в Древна Индия, ще заблестят съществата и силите на духовния свят.

И цялото дело на Рудолф Щайнер, цялата Антропософия е една подготовка за Петдесетницата на бъдещето.

превод от английски език: Надежда Костова

Tags: