ПЕТДЕСЕТНИЦА

из

ДУХОВНИТЕ ИЗВОРИ НА ХРИСТИЯНСКИТЕ ПРАЗНИЦИ

лекции на Чарлз Ковач пред родители, Единбург

(Charles Kovacs, ‘The Spiritual Background to the Christian Festivals’, paperback – June 1st, 2007)

.

Въведението към идеята за споделянето на тези лекции в превод, предговора и кратката биография на Чарлз Ковач можете да прочетете в по-ранна публикация – тук.

ПЕТДЕСЕТНИЦА

Смисълът на тези срещи е следният: след като сме разгледали годината, тази творба на Създателя, в нейната цялост, да се спрем един по един на нейните празници и да се опитаме да разберем естеството на всеки един от тях. Последния път хвърлихме светлина върху Великденския празник, а днес ще се обърнем към следващия, към Петдесетница. Но Петдесетница, който се чества петдесет дни след Възкресение, никак не е лесен за разбиране празник.

Рождество е широко популярен празник, той е бил повсеместно празнуван дълго преди да бъде комерсиализиран. Възкресение не е общоизвестен по същия начин, мистерията на смъртта и възкресението не е толкова привлекателна за нашите инстинктивни чувства, колкото мистерията на раждането, което се празнува на Коледа. А Петдесетница е празник, който едва ли има каквато и да била инстинктивна привлекателност.

В нас съществуват определени инстинктивни нагласи по отношение на отделните празници и е съвсем естествено повечето хора да не усещат Петдесетница така, както усещат Рождество. Защо това е така може би ще стане малко по-ясно, ако вземем под внимание нещо, което Рудолф Щайнер е казал относно трите празника. Той нарича Рождество празник на Бог Отец, Възкресение –  празник на Бог Син и Петдесетница – празник на Божествения Свети Дух. Трите празника честват Светата Троица.

Тази божествена троичност е отразена и в човека. Човешкото тяло е създадено по „образ Божий“, както оповестява Стария завет. Човекът като отражение на божествената същност също е троичен в своите тяло, душа и дух. Чрез физическото си тяло ние сме свързани с Бог Отец, чрез душата с Бог Син и чрез духа си – с Бог Дух.

Но нека да разгледаме колко различно е усещането ни за същността на трите елемента на нашето естество. Ние определено усещаме физическото си тяло като реалност; ние чувстваме, че има нещо действително в душата ни, макар и не толкова действително, колкото в тялото ни, но нямаме (обикновено) реално преживяване за себе си като за духовно същество. Разбира се, има изключения и понякога има изключителни обстоятелства, при които хората имат преживявания за своята духовна природа, но като цяло, за повечето хора фактът, че те са духовни същества в никакъв случай не е толкова реален за тях, колкото душата и още повече, тялото им.

Понеже не сме наясно за нашия собствен дух и не знаем как точно да възприемем идеята за Светия Дух от Троицата, празникът на Светия Дух, Петдесетница, ни изглежда малко далечен и не така привлекателен като Рождество. И тук трябва да се запитаме как се е случило това? Защо нашата духовна природа не е толкова реална за нас, колкото тялото ни? Защо днес има огромен брой хора, които отричат съществуването на всякаква духовност – в тях или в света – и  твърдят, че съществува само тялото?

Ако можехме да се върнем в далечното минало на човешката еволюция преди 10 000 години, щяхме да открием хора, които външно почти не се различават от нас, но чиито душевен живот е доста по-различен от нашия. Рудолф Щайнер нарича този период Древноиндийска цивилизация, защото най-важните развития, характерни за онова време, се случват на Индийския субконтинент.

Хората по онова време са притежавали вродени, присъщи за всички умения, които са се превърнали е нещо изключително рядко и анормално днес. Всички хора по онова време са притежавали ясновидски умения. Като ясновиждащи те са възприемали множество нефизически (свръхсетивни) същества от елементарните духове на скалите, реките и горите до могъщите сили, така наречените Деви (духове на планините, ландшафта, климата – бел.пр.), които били много по-висшестоящи от човека. Тези духове били до такава степен реални за хората от Древна Индия, че физическият свят, и дори техните собствени физически тела, им се стрували доста илюзорни в сравнение с тях. Те наричали целокупния физически свят „Мая“, което означава илюзия. Индийската система „Йога“, която се е зародила в онези далечни времена, все още учи, че физическият свят е илюзия.

Ситуацията била диаметрално противоположна в сравнение със сегашната. Но тогава, когато хората виждали и изживявали духовния свят, те не можели да усетят себе си като отделно и независимо същество. Нито да мислят самостоятелно. Цялото знание, от което се нуждаели, идвало от извисените над тях духове.

Но на човека било отредено да се превърне в свободно същество, което да мисли самостоятелно и да познае себе си като отделна, уникална индивидуалност. Това можело да се случи единствено, ако на ясновидството, на изживяването на духовния свят като жива реалност, се сложи край. Макар че е било постепенен процес, в ранните му етапи това оттегляне било преживявано като нещо трагично. Духовният свят ставал все по-малко и по-малко реален за сметка на физическия свят. В германския мит „Залезът на Боговете“ намира отзвук едно усещане за трагедия от това, че боговете вече не са видими за хората. Била изгубена не само връзката с боговете. Колкото повече всяка човешка душа ставала по-съзнателна за своята обособеност и уникалност, за своята отделна цялост, толкова по-малко усещала връзката си с останалите човешки души. Това било процес на вътрешна изолация.

Оставени сами на себе си, на техните собствени ресурси, човешките души не можели да намерят пътя си обратно. Не можели да си възвърнат изгубеното – реалността на духовния свят и реалността на човешкото братство. Затова Христос идва на земята и се случва Мистерията на Голгота. Когато Христос съобщил на учениците си за надвисналата над него смърт, той им казал също: „Ще ви изпратя Утешителя, Духа на истината…“. (Йоан 16) С тези думи той им дал обещание, което се изпълнило петдесет дни след Възкресение, по времето на Петдесетница.

На Петдесетница учениците му приели Светия Дух. Духовният свят се отворил за тях и те оповестили разбирателството и братството между човеците.

Низходящата тенденция в еволюцията – развитието, което отнема на човека духовното му виждане, давайки му самосъзнание и свобода, предстои да бъде обърната. Човекът отново ще си възвърне способността за духовно виждане, но това ще се осъществи в пълно съзнание и в пълна свобода. В това се изразявало значението на събитието Петдесетница. То било тържество на Светия Дух, на Застъпника или Утешителя, обещан от Христос.

Но днес трябва да вземем под внимание историческата епоха, в която са се случили Мистерията на Голгота и Петдесетница. Съществувала е определена необходимост те да дойдат преди човечеството изцяло да е потънало в духовната тъма. По времето на Христос все още имало голям брой хора, които са притежавали поне остатъци от древното ясновидство. Такива хора се срещали дори сред ранните християни. Петдесетница, разбира се, е било много могъщо събитие и  реално преживяване за учениците на Христос, но за съвременния свят е по-скоро едно предсказание на нещата, които предстоят, един символ на бъдещето. Онова бъдеще, в което на практика няма да има и следа от древното инстинктивно ясновидство.

Всичко това се знаело и разбирало през Средните векове. През 12 в. е живял един велик християнски мистик на име Йоахим де Фиоре. Той учел, че времето от Аврам до Мистерията на Голгота било епохата на Бог Отец. После дошло времето, (което включва времето, в което е живял Йоахим де Фиоре и няколко века след това) което било епохата на Бог Син. Според християнския мистик щяло да дойде и времето, което ще бъде епохата на Бог Свети Дух, една все още бъдеща епоха.

В мистичната душа на Йоахим де Фиоре живеело чувството – не съзнателната мисъл, а чувството, – че човечеството трябва първо да удари каменистото дъно и да загуби и последните неуловими нишки, които го свързват със старото ясновидство, преди да може да види зората на епохата на Светия Дух. Едва ли е възможно да погледнем към 20 в. без да осъзнаем, че наистина сме ударили дъното. Вече наистина не е останало нищо от старата духовност, крепила човека в миналото.

Предвид това, въобще не е учудващо, че днес понятието „дух“ ни говори много по-малко от „душа“ и „тяло“. Не е учудващо, защото живата опитност от духовната реалност е останала толкова назад в миналото, че е вече забравена. И започва зазоряването на епохата на Светия Дух. Къде можем да открием това ново начало? Как можем да го открием?

Но да си дадем сметка, че това е само началото, ще минат няколко века преди силата на Светия дук да стигне до апогея си. Началото няма да бъде грандиозно, спиращо дъха и впечатляващо. Напротив, ще е толкова скромно, че ще игнорираме потенциала на силата, скрита в него.

Духът, който живее в нас, е като Пепеляшка. Като нея е свикнал да върши какви ли не скучни ежедневни задължения, свикнал е да се отнасят с него като с по-долен от сестрите му, душата и тялото. Но и като Пепеляшка е предопределен да се превърне в кралица. Всъщност историята на Пепеляшка е историята на духа в човека, историята на Светия дух.

Най-добре бих могъл да поясня горната идея като се обърна към думите, с които Рудолф Щайнер въвежда понятието „дух“ в първа глава на книгата си „Теософия“ (Бел. пр. В глава „Естеството на човека“). Той използва един много простичък пример, за да илюстрира какво разбира под тяло, душа и дух. Аз отивам в градината и виждам цвете. Наслаждавам се на багрите и аромата му. Разпознавам в това цвете розата. Това, че виждам цветето дължа на моето физическо тяло. В удоволствието, което изпитвам от багрите и аромата му, живее моята душа. А когато нарека цветето „роза“, аз се обръщам към нещо същностно, което притежават всички рози – към идеята за розата, която съществува и ще съществува, дори когато въпросната роза пред погледа ми ще е вече увехнала и мъртва. Тази вечна и нетленна идея може да се появи единствено и само в моята мисъл. В моето мислене живее духът – и този безсмъртен дух вижда безсмъртната идея за розата.

В сравнение с въздействието на това да видиш едно красиво цвете, в сравнение с удоволствието, получено от него, смътната и мимолетна опитност от това да разпознаеш, че то не е лале, нито карамфил, а е роза, наистина изглежда доста по-посредствено. Точно като една Пепеляшка. Ние имаме навика да използваме нашето мислене-Пепеляшка за всякакви умствени задачи. Служим си с мисленето във всички практически сфери, от пазаруването и готвенето до бизнес делата и науката. Но във всички тях истинската природа на мисленето остава скрита. В приказката Пепеляшка върши черната работа. Тя е прислужница и трябва да чисти леща, но два бели гълъба идват, за да й помогнат. Белият гълъб е символ на Светия Дух.

Но как би могъл този наш невзрачен слуга – мисленето ни – да бъде трансформиран? Как би могъл да разкрие истинската си природа, да възвести, че е духът на човека?

В приказката има едно малко лешниково дърво, което Пепеляшка напоява три пъти на ден със сълзите си, а на върха му е кацнал бял гълъб, който я утешава. Какво означават сълзите? Когато плачем от болка или мъка, душата ни се свива, обръща се към вътрешната си крепкост, съсредоточава силите си. Сълзите в приказката са символ на вътрешно концентриране, което се упражнява редовно. Те са символ на упражнение, познато като медитация. Чрез упражняване на медитация и концентрация мисленето постепенно се преобразява. Превръща се в едно ново, съзнателно възприемане на духовния свят. (Чарлз Ковач в своята статия „Signpost to Rudolf Steiner: An Introduction to his Life and Work“ в 76 брой на списание „New View“ пояснява, че това средство за преобразяване на мисленето, медитацията, зависи изцяло от мисловния потенциал, развит от западния човек, а не е заемка от източните традиции, чиито акцент в върху начина на дишане, начина на хранене и асаните – бел.пр.)

Пътят на духовно развитие има три етапа и това също е отразено в приказката. Пепеляшка три поредни вечери отива на бала, преди да се свърже с принца, който е символ на Христовото същество, изпратило ни Светия Дух.

В Библията, в „Деяния на светите Апостоли“ се разказва за събитието на Петдесетница. Божественият Свети дух възлиза върху учениците под формата на огнени езици. Това събитие е едно пророчество, едно обещание за нещо, което предстои в бъдеще. Днес ние стоим едва в началото на епохата на Светия Дух. Това, което можем да сторим понастоящем, за да се доближим до същността на Петдесетница, е да почувстваме, че в прахоляка, в пепелта на прозаичното ни тривиално мислене е заровено заревото на огъня на духа, в чиято светлина отново, както в Древна Индия, ще заблестят съществата и силите на духовния свят.

И цялото дело на Рудолф Щайнер, цялата Антропософия е една подготовка за Петдесетницата на бъдещето.

превод от английски език: Надежда Костова

Tags:

Философия на празниците: “Възкресение”, лекция от Charles Kovacs

.

из

ДУХОВНИТЕ ИЗВОРИ НА ХРИСТИЯНСКИТЕ ПРАЗНИЦИ

лекции на Чарлз Ковач пред родители, Единбург

(Charles Kovacs, ‘The Spiritual Background to the Christian Festivals’, paperback – June 1st, 2007)

.

Въведението към идеята за споделянето на тези лекции в превод, предговора и кратката биография на Чарлз Ковач можете да прочетете в по-ранна публикация – тук.

.

.

.

ВЪЗКРЕСЕНИЕ

 .

…..Докато говорех за ритмите, съвсем преднамерено пропуснах един ритъм, който се нуждае от по-обстойно разглеждане – това е ритъмът на будност и сън. През годините са правени множество изследвания на съня, които разкриват доста интересни факти.

…..Например откритието, че докато сънуваме, очите под затворените ни клепачи мърдат, но щом заспим дълбоко, спират. Това наблюдение е позволило да се установи, че по време на нощното спане, ние няколко пъти преминаваме от ритъм на сънуване към ритъм на дълбок сън и обратно, от дълбок сън към сънуване. Тоест, спането (нощният сън) е ритмично редуване на дълбок сън и сънуване. Знае се, че постоянните трептения на електрическите импулси в мозъка ни имат един ритъм по време на будност, друг, различен ритъм, по време на сънуване и трети – по време на дълбок сън.

…..Това е много любопитно, но във всички тези изследвания и открития стои един въпрос, който още не е намерил отговор: все още не се знае защо спим.  Може да кажете, че има един много прост отговор: спим, защото сме уморени. Но когато сме уморени – да речем след тежък физически труд – това, от което се нуждаем, е почивка. Дали спим или не по време на почивка няма никакво значение за уморените ни мускули. Нещо повече в тази връзка, дори да прекарате цял ден в леглото без да вършите никаква работа (например при възстановяване след боледуване), отново бихте имали нужда от няколко часа сън. Защо се налага да спим, дори когато не сме направили и капка усилие, било то физическо или психическо?

…..Рудолф Щайнер изказва мнение, че за да разберем защо спим, трябва да обърнем поглед не към спането, а към будното си съзнание. Ние добре знаем, че нашето будно съзнание е обусловено от мозъка и нервната система, свързващи всички части на тялото ни. Това, което оказва влияние върху мозъка  – алкохол, наркотици, дори физическо нараняване на главата – оказва влияние и върху съзнанието ни.

…..Но каква е природата на мозъка и на цялата нервна система? Мозъкът и нервите са най-малко жизнената част от нашата телесна организация. Мозъчните и нервните клетки са загубили способността да се възстановяват, за разлика от мускулните например. Счупената кост ще се възстанови, увреденият мускул ще оздравее, но увреденият мозък – не. Мозъкът и нервите нямат жизнени сили. Те всъщност са в процес на перманентно умиране. И тъкмо защото те умират, ние сме будни и съзнателни.

…..Нашето будно съзнание е резултат от процесите на умиране и разлагане на мозъка и нервите. Но този процес на умиране трябва периодически да бъде удържан, да бъде възпиран, иначе разпадането ще напредне главоломно бързо. На процесa на отмиране трябва да бъдат противопоставени живителните сили в кръвта и в мига, в който започва това оживотворяване, нашето съзнание изчезва. То угасва, а ние заспиваме.

…..По време на съня протича поне частично възстановяване на мозъка и нервите, в резултат на което е ободряващият ефект на хубавия нощен сън. Така че отговорът на въпроса „Защо спим?” е: „Защото нашето будно съзнание е свързано с процесите на умиране в мозъка и това разпадане се нуждае от непрекъснат „ремонт”, наречен „спане.”

…..От всичко това следва, че смъртта ни съпровожда през целия ни живот, тя е наш постоянен спътник, защото смъртта е тази, която ни прави будни. Ако го нямаше частичното отмиране в мозъка и нервите, щяхме да съществуваме само в летаргичното състояние на дълбок сън или сънуване, но не и в напълно будно състояние. Смъртта е велика събуждаща сила, а сънят е велик изцелител. Сънят поне частично изцелява разлагането и разпада, които са в ход по време на будността ни. Всъщност, всеки лекар знае, че сънят е съществена част от процеса на оздравяване.

…..Древните гърци наричали съня и смъртта „братя” и те са точно такива. Но тези братя работят в противоположни посоки: смъртта събужда, а сънят изцелява. Ние се срещаме с будителя всяка сутрин, а с лечителя – всяка вечер.

…..Връзката между съня и лечението била толкова явна и разбираема за древните гърци, че те имали специален ритуал, наречен храмов сън. Тези, които се нуждаели от изцеление, отивали в храма на Бога-лечител Асклепий. След церемониално пречистване, жрецът слагал пациента да легне и да заспи. Понякога сънят в свещения периметър на храма бил достатъчен, за да му донесе изцеление, но в повечето случаи, след като се събудел, го питали какво е сънувал. Благодарение на своето обучение, жреците били способни да интерпретират съня така, че той да им каже какво не е наред у пациента и как трябва да се лекува. Все още съществуват каменни табелки, с които пациентите изразявали своята благодарност пред боговете и жреците за успешното изцеление.

…..А сега правим крачка от човешкото същество с неговата будност и сън към Земята. Спомняте си как на първата ни среща казах, че ако искаме да разберем празниците, ако искаме да проникнем отвъд чистата формалност на придържането към традициите, то тогава трябва да се научим да гледаме на Земята не само като на огромно кълбо материя, върху което живеем, но и като на живо същество, богинята Гея, както са я наричали гърците.

…..Това живо същество, Земята, също има периоди на будност и сън, но те са по-продължителни от човешките. Пълният цикъл на будност и сън при човека трае 24 часа, едно денонощие, докато при Земята трае една година. Имайки предвид природата на будността и съня при човека, в кой сезон на годината Земята е най-будна? Този сезон може да е само зимата. Обратно на схващането за „спящата природа” по време на зимните месеци, Земята е най-будна, когато оголеят дървета и поля, когато сняг и лед я сковат и когато по-голямата част от природата е в покой. Защото както при човека, така и при Земята, будността е резултат от частичен, временен процес на умиране – това е зимата.

…..През лятото Земята спи и това, което виждаме наоколо, цветята и зеленината, можем да оприличим на „сънищата” на Земята. Човешките сънища са нереални и хаотични, а сънищата на това великолепно същество, Земята, са реалности, в които има ред и смисъл. Лечебната сила на растенията, използвана в продължение на хиляди години, много преди модерната медицина, идва от целебните сили на съня – съня на Земята.

…..През зимата Земята е най-будна. А какво става през пролетта и есента? Е, пролетта не е, както популярното мнение твърди, събуждане, а е заспиване. А есента е времето, в което Земята започва да се пробужда. И както всички ние, заспивайки, се срещаме със силите на изцелението, така се среща с тях и Земята през пролетта.

…..Когато хората от древността празнували своите пролетни празници, те не само посрещали новия живот в горите и полята, но изразявали своето преклонение пред живителните сили на съня. С това било свързано и още нещо. Ние не спим само през нощта, една част от нас спи и през деня. Наричаме я „несъзнателно”. Една голяма част от вътрешния ни живот е под нивото на съзнателност и спи, когато сме будни.

…..Хората в древния свят гледали на несъзнателното, както гледали на съня – като на област, от която идвали животворните сили, силите на инстинкта, мъдростта на инстинкта, която превъзхожда нашето съзнателно познание. В ритуала на храмовия сън, жреците си позволявали да бъдат водени от сънищата на пациентите си, не от съзнателното си познание. В древността най-важните решения не били вземани на база съзнателно познание. Хората се допитвали до оракулите. Например Делфийската пророчица съветвала, изпадайки в транс. Хората гледали на сънищата си като на указатели за действията си. Спомнете си Старозаветната история за фараона, който сънувал седем тлъсти и седем мършави крави и когато Йосиф интерпретирал тази история, фараонът приел съвета без да го поставя под съмнение.

…..Вие виждате как всичко това било свързано с пролетния фестивал, с тържествата по повод изцелението, с животворните сили, струящи от мъдростта на несъзнаваното. Есенният фестивал бил празник на разбуждащите сили, но това разбуждане водело до среща със силите на разлагане, на умиране и означавало ясна, но много ограничена светлина на персоналната човешка интелигентност.

…..Сега, вън в природата, съществува баланс между ритъма на силите на пролетта и силите на есента, между лековитите, животворни сили и силите на събуждането. Но това не е така в историята на човечеството, не е така и в еволюцията на човечеството. Колкото по-далеч във времето се връщаме, толкова по-ясно става, че човешките души са живели живот, ръководен от инстинктите. Съзнателната мисъл, будното съзнание, били почти неразвити тогава. Постепенно, в продължение на хиляди години, съзнателните способности на душата започнали да растат. В Древна Гърция еволюцията стигнала дотам, че се постигнал определен баланс между инстинктивното въздействие и съзнателната мисъл. Точно поради това древните гърци имали както оздравителните практики на храмовия сън, така и философи с ясно мислене като Аристотел. Исторически погледнато Древна Гърция представлява баланс между съзнателните и несъзнателните душевни сили.

…..След това, обаче, махалото се залюлява в другата посока. Инстинктите ни отслабват и са станали доста неблагонадеждни; нашите сънища не могат да бъдат вече наши водачи и всяко познание трябва да бъде придобито чрез нашата будна, съзнателна мисъл.

…..Това будно съзнание е, както видяхме, свързано с процесите на отмиране в телесната ни организация. В резултат, будното съзнание е сродно със смъртта и може да разбира само мъртвото, например мъртвия минерал, мъртвия камък или машина. Затова имаме медицинска наука, третираща човешкото тяло като машина, затова имаме астрономия, която вижда Космоса като огромна машина или социална наука, която се отнася към социалния ред като към някаква социална машина. Нашите правителства нямат пророчески сънища като египетските фараони, те правят механични опити с нещо, което смятат за машина, а то не е.

…..Но ходът на човешката еволюция от съноподобните инстинкти до будното съзнание, което е свързано със смъртта и може да проумее само механичните процеси, този ход на еволюцията ни не е случаен. Той е необходимост, каквато необходимост е например зимата в кръговрата на сезоните, защото смъртта е необходима за живота на земята.

…..Силите, сътворили Космоса, Земята и човека и замислили хода на човешката еволюция, също така са внесли в тази еволюция силата, която може да надмогне свързания със смъртта елемент в човешкото съзнание. Това е силата на Христовия импулс.

…..Христос е носител както на изцелителните сили, така и на събуждащите сили. Със своята смърт и възкресение той успява да намери изцелителни, животворни сили в будното съзнание. Ако човек приеме в съзнателното си мислене мисълта за Христос, тази мисъл ще оживи будното съзнание.

…..Но в същото време Христовото събитие е трансформирало и другия вид съзнание – инстинктивното. Споменах вече, че древните пролетни фестивали празнували репродуктивните сили, пола, физическата любов. Христос внася в света друг вид любов, по-висша форма на любов, междучовешката любов, която не зависи от пол, раса или друго разграничаване. Като носител на целебните сили, Христос внася живот в мъртвата сфера на съзнанието. Като носител на силите на събуждане, той събужда в света на инстинктите духа на братство между хората.

…..Това двойно Христово дело намира израз чрез Великденския празник. Великден е подвижен празник, който се празнува винаги в първата неделя след първото пълнолуние, след пролетното равноденствие. Слънцето, светлината на деня кореспондират с будното съзнание, а луната и светлината на нощта – с несъзнателните инстинкти. Пролетното равноденствие на 20 март, когато денят става равен на нощта, е една фаза от ритъма на слънцето. Пълнолунието е фаза от ритъма на луната. А неделя е денят от седмицата, в който е станало Възкресението. Така Великден е свързан с космическите символи на деня и нощта, със съзнанието и инстинктите, със слънцето и луната.

…..Някои сигурно ще попитат защо, след като е извършено това прекрасно дело, в света има толкова малко от Христовия дух. Причината е, че Христос не е диктатор, налагащ волята си. Даровете, които предлага, могат да бъдат приети или отхвърлени само в свобода. Човешките същества са свободни да отхвърлят или игнорират това, което Христос е донесъл на земята. Те дори имат свободата да злоупотребят с името му в какви ли не безразсъдни постъпки.

…..Но истинския дух на Възкресение е винаги тук, ако го търсим искрено и смирено, духът на Този, който лекува и събужда.

Душата на Земята спи
сред лятната омая
и слънчевият блясък отразява
вън в света.

Душата на Земята будна е
сред мразовита зима
и духовно слънце грее
във нейните недра.

Весел летен ден
унася дълбоко Земята,
свята зимна нощ
събужда я от сън.

Рудолф Щайнер

.

.

.

.

превод от английски език: Надежда Костова

Tags: , ,