Споделени опитности: вътрешното настроение на възпитателя
.
.
Споделени опитности: вътрешното настроение на възпитателя при работата му с малкото дете и с родителите
Мартин Дерез (Щутгарт, Германия, ноември 2012 г.)
Публикация в IASWECE Newsletter от м. април 2013 г.
Важен ключ към правилната вътрешна нагласа на възрастния при работата му с деца до 7 г. може да бъде открит в лекция, изнесена от Рудолф Щайнер на 29 декември 1921 г. в Дорнах. Нека най-напред отправим вниманието си към начина, по който Щайнер описва детето:
„До определена степен детето затваря портите на своята душа за външния свят като по този начин се затваря и за всичко, което хората в обкръжаващата го среда биха искали да постигнат спрямо него чрез своята собствена воля. В най-ранния период от своя живот детето прави, бихме могли да кажем безусловно, това, което то желае. Така, наблюдаващите този процес възрастни следва да приемат до голяма степен факта, че са безсилни при конфронтацията си с волята на детето и особено с това, в което детето ще се превърне в по-късните и дори във финалния етап на своята житейска биография.“(1)
От друга страна ние се натъкваме на добре познатата ни сетивност и чувствителност на детето към окръжаващата го среда, която поставя пред нас, в качеството ни на възпитатели и обучители, една конкретна задача:
„И това е нещото, което е от особено значение да знаем за детето през първите му 2 години и половина: макар и да е изцяло недостъпно за волята на другите хора, то притежава изострен, инстинктивен усет за всичко, което се случва около него.“ (1)
Към това прибавяме и още един коментар от друга лекция:
„И в момента, в който детето долови нещо отвън, било то движение или звук, в него се събужда импулса на един насочен навътре жест да преживее повторно онова, което е доловило, с цялата интензивност на вътрешната си природа.“ (2)
По този именно начин детето е активно директно в своята сетивност чрез своята изключителна волева активност, която, както знаем, работи директно за формирането на телесните органи. И тъй като, обаче, детето може да борави единствено с това, което е в неговото обкръжение, ние като възпитатели имаме огромната отговорност да формираме окръжаващата среда на детето така, че тя да подкрепя здравословно неговото развитие. Рудолф Щайнер пояснява това:
„Това директно поставя пред нас възрастните задачата да не упражняваме над детето собствената си воля, а – далеч по-некомфортно за нас, в присъствието на детето да имаме необходимото поведение, което то може да имитира. Защото детето ще приеме в себе си всичко, което ние извършваме, начинът, по който се движим и т.н. Детето е също толкова чувствително и към нашите чувства и мисли. Възпитанието през първите 2 години и половина е всъщност изцяло въпрос на това да възпитаме самите себе си до степен, в която в присъствието на детето ние мислим, чувстваме и проявяваме своята воля по начин, който е подходящо да бъде вътрешно приет от него/нея.“
На база на всичко, което разгледахме до момента, можем да открием ключа към вътрешното настроение на възрастния спрямо детето в най-ранната фаза на развитието му в следното:
„Какво е необходимо да направя, за да огранича до максимално възможна степен проявите на моята личност и да оставя детето свободно и необременено от моята субективна природа, като по този начин не оказвам намесва в съдбата на това дете, а го възпитавам да бъде способно да живее чрез свободната човешка воля? (3)
Така, за всяко едно дете пред нас изниква следният образ: детето живее в най-голямата възможна отдаденост на околния свят, която бихме могли да си представим, следвайки във всичко, което прави, своите най-дълбоки вътрешни импулси. Това се разгръща у него по най-здравословния начин тогава, когато неговите възпитатели непрекъснато възпитават самите себе си така, че детето да не бъде обект на въздействие на личностните им прояви. Но какво следва да означава това? Как бихме могли да живеем, ако не изявяваме непрекъснато нашата лична природа? Подобна тема можем да открием и в думите на Св. ап. Павел, който казва „Не аз, а Христос в мен.“ Очевидно е, че личното (субективното) има отношение към нашия душевен живот, който се нуждае да се прояви без първоначално да претегля дали проявата е подходяща спрямо цялостната ситуация. Или с други думи – всичко, което идентифицираме с това намалява нашата собствена отдаденост на света. Позитивно формулирано, нашата вътрешна нагласа като възрастни е най-подкрепяща развитието на детето тогава, когато във възможно най-голяма степен ние развиваме отдаденост към света и в своите действия следваме само онези импулси, които могат да бъдат преживени като хармонични с конкретната ситуация. Тези импулси се издигат от най-съкровените далнини на човешката душа, от нейната Светая светих, която седи над всичко, с което идентифицираме себе си, и се свързва с вечността. В същото време ние можем да разглеждаме този идеал на вътрешното настроение на възпитателя като великия човешки идеал за свобода, който Щайнер описва в своя труд „Теософия“ по следния начин:
„Способността да действаме импулсирани от нашата най-вътрешна същност може да бъде единствено идеал, към който човекът е устремен … но търсещият познание трябва да има волята да не изпуска този път от своя поглед. В това се изразява човешката воля за свобода, защото свободата означава човек да действа, ръководен от най-дълбинната си същност. И онзи, който не се ръководи от нея, действа тласкан от мотиви, различни от вечната природа на нещата. Тогава той се противопоставя на естествения мирови порядък и мировият ред е принуден да надделее. Т.е., намеренията на човек, който не се ръководи от най-дълбоките импулси на душевния си живот, са предначертано неспособни да бъдат осъществени. Така човекът не може да стане свободен. По този начин произвола във волята на човека се самоунищожава чрез последиците на своите действия.“
Тук отново попадаме на характеристика от Щайнер относно това, което наричаме собствено себе (личност), а именно такъв душевен живот, който се стреми да изяви себе си чрез разграничение от връзката си със света. Човек трудно може да обрисува пълноценен портрет на природата на тази централна педагогическа задача: всяка една наша чисто лична проява на душевния ни живот в присъствието на детето – дори, ако това е „само“ едно чувство или мисъл, конфронтира детето с една доминираща концепция, който е носител на тенденцията да „окаже влияние над съдбата на детето“.
Бихме могли да изразим този идеал на вътрешното настроение на възрастния възпитател със следните думи: да следва най-дълбинните импулси, които произтичат от тихото вслушване в света. Това съответства на конкретен етап, в който малките деца ни се откриват с най-чистата си същност. Това е същата тази детска същност, с която ние се свързваме, същевременно полагайки усилието да постигнем настроението „Не аз, а Христос в мен.“ (5)
Валдорфската педагогика поставя пред възпитателя на малкото дете най-високият идеал на човешкото същество. Възпитанието в ранна възраст по един забележителен начин представлява едно духовно самообучение на възпитателя в духа на думите, произнесени от Христос: „… ако не станете като децата, няма да влезете в царството небесно.“ (6)
Какво означава всичко това за нашата работа с родителите – най-значимите от всички възпитатели по време на най-ранното развитие на едно дете?
Ако сериозно се вдълбочим в характера на валдорфската педагогика, то единственият отговор би бил: централната задача на подготовката на родителите е да се изгради култура на възпитаване на себе си, за да бъде преодоляван подчертано личния елемент и в присъствието на детето да се живее в атмосфера на хармоничност в рамките на всяка конкретна ситуация. Ала как да успеем в тази наша задача без да оказваме натиск над родителите?
Дългогодишният ни съвместен опит с Габи Дерез в подкрепа на родителите в прилагане на изкуството на разговора така, както я оказваме в рамките на обучителния курс в Институтът IPSUM (http://www.ipsum-institut.de/), ни доведе до следните окуражителни опитности:
Когато родителите преживяват опитността на разговор, в който менторът също контролира проявата на своя чисто личен аспект – като например лично отсъждане за това, кое е „правилно“ или „погрешно“, а вместо това проявява интерес към всяка една семейна ситуация по един отворен начин, предлагайки позитивно утвърждение, или с други думи менторът прилага същото вътрешно настроение както при работата със самите деца, те намират свой собствен начин да бъдат извън обичайните опитности на ежедневието и да преминат на по-високо ниво. Така те изживяват как от една страна нагласата на ментора/фасилитатора създава вътре в тях „пространство“, в което могат да намерят подходящо за своята индивидуалност решение, акуширано от фасилитатора. От друга страна родителите изживяват едно ниво на съзнателност, което им позволява да се издигнат над ежедневните проблеми и грижи и да достигнат до нови, плодотворни идеи.
Тези преживявания в направлявани ситуации често позволяват преодоляване на нагласата на родителите спрямо техните деца. Дори в случаите, в които практическите решения за преодоляване на конкретни ежедневни проблеми остават на преден план за родителите, чрез подобно преживяване на вътрешното настроение по време на фасилитирани срещи за тях се откриват нови перспективи за качествено различна връзка родител – дете, която те могат да подхранват чрез работата над себе си.
Родители, които в частност вече носят в себе си този импулс, намират в много ситуации свой собствен начин за вътрешен път на възпитание. Други родители, от своя страна, пожелават и бъдещи възможности за съвети, импулсиране и подкрепа. Така пред валдорфската педагогика израства задача, за която можем да бъдем единствено благодарни – да създава у родителите на малките деца култура на себевъзпитание. Това е в по-малка степен въпрос на лекционно представяне на различни теми и в по-голяма, като допълнение на процеса на обучение, на създаване на практикуващи желаното вътрешно настроение общности. В тях нещата могат да се случват в присъствието на децата и едновременно с това да бъде развивано едно духовно активно, лишено от себичност настроение, чрез което да се подпомагаме и подкрепяме едни други. Децата биха били благодарни!
Бележки:
(1) Рудолф Щайнер, Икономика на душата – Сс-303, лекция от 29.12.1921 г.;
(2) Рудолф Щайнер, Духовно-душевните сили на възпитателното изкуство – Сс-305, лекция от 16 август 1922 г.;
(3) вж. (1);
(4) Рудолф Щайнер, Теософия – Сс-9, глава IV „Пътят на познанието“;
(5) Още по темата в: Рудолф Щайнер, Езотеричното християнство и духовното ръководство на човечеството – Сс-130;
(6) Ев. Матей (18:3).
Източник: http://library.constantcontact.com/download/get/file/1103422986922-150/Martin+Derrez+EN.pdf, публикация в IASWECE Newsletter от м. април 2013 г.
Превод: Веселина Радкова, нередактиран