Най-мързеливото магаре в цял Назарет
откъс от
„Малкото магаренце на Мария“ от Гунхилд Селин
Преди много, много време в Светите земи, в град Назарет, живееше едно малко магаренце. То беше съвсем различно от другите магарета в града. Колкото усърдни и чисти бяха другите животни, толкова мързеливо, със сплъстена и мръсна козина, беше то. За това пък имаше много хубава походка и държеше главата си винаги по-високо изправена от главите на другите.
От време на време магаретата ходеха до близката гора за дърва и после натоварени се връщаха в дълга редица към Назарет. Всички пристъпяха тежко, носейки усърдно своя товар. Надпреварваха се помежду си кое от тях може да донесе най-много дърва на стопанина си. Най-накрая на редицата се тътреше мързеливото магаренце и ако имаше възможност да изтърси няколко клони на земята, то непременно го правеше. Понякога се опитваше да избута някой от своите другари, понеже не обичаше да върви последено. Те обаче не му позволяваха, ритаха го и му казваха: „Стой там, където ти е мястото, мързеливо магаре.”
Вечер, когато животните се прибираха в оборите, слугите ги почистваха от праха, решейки козината им с чесало, докато заблести като коприна. Заедно с останалите и мързеливото магаре принадлежеше на най-богатия човек в Назарет, но за нещастие, точно най-лошият и прост ратай трябваше да се грижи за него. Той никога не го вчесваше и за това магаренцето беше винаги сплъстено и мръсно. Въпреки това то ходеше с гордо вдигната глава и това дразнеше много останалите животни.
- Не те ли е срам? Да си протягаш така шията и да ходиш толкова важно наоколо, когато си толкова мръсно!
А най-голямото и умно магаре казваше:
– Не разбираш ли? Това не е прилично. Някой, който изглежда като теб, не може да си вири носа.
Но мързеливото магаренце не го беше грижа какво говорят другите: „Ще ви дам да разберете!“ – си мислеше то. Всъщност магаренцето не беше много наясно какво точно ще направи, но беше сигурно, че ще бъде нещо чудно хубаво и необикновено.
Хората от малкия град се присмиваха често на мързеливото магаре:
– Някой ден сигурно ще умре от глад – казваха те. – Скоро ще го домързи дори да яде.
Самият му господар въздишаше понякога:
– Това магаре изглежда ужасно. Симон, вземи го вчеши старателно.
– Да, господине – отговаряше Симон.
Но още щом господарят му си тръгнеше, закачаше четката върху гвоздея и си лягаше в тревата. Така понякога малкото магаренце оставаше сресано наполовина. И тогава хора и животни му се смееха, подигравайки го още повече.
„Само почакайте – мислеше си малкото магаренце. – Ще ви покажа аз!”
Но не казваше нищо.
От време на време Симон трябваше да ходи до градския кладенец, за да носи вода. Това въобще не му харесваше, защото смяташе, че е женска работа, но трябваше да изпълнява заповедите на господаря. Тогава хвърляше върху гърба на магарето два кожени мяха за вода и двамата потегляха. Когато на слугата му се струваше, че се движат твърде бавно, удряше магаренцето с пръчката си. Но това не се случваше често, защото самият Симон беше мързелив и го правеше само в редки случаи, ако се налагаше да бързат за нещо.
Рано сутрин на кладенеца винаги цареше голямо оживление, защото всички жени бяха там за вода с големи глинени съдове. Tе пълнеха своите стомни чак до горе с чиста, прясна вода и после ги понасяха към домовете върху главите си. Жените бяха много сръчни – нито една от тях не разливаше и капчица от скъпоценната вода и никоя не изпускаше стомната си на земята. Те често сядаха за малко край кладенеца, за да си побъбрят преди да поемат обратно, но не се бавеха много, защото всички искаха да се приберат вкъщи, докато е все още прохладно.
Една сутрин Симон и неговото магаре срещнаха млада жена на име Мария. Тя се прибираше към къщи със своята пълна стомна с вода.
Мария погледна малкото магаренце и възкликна:
– Какво хубаво магаре! Жалко само, че е толкова мръсно.
После се спря за миг и погали магарето зад ушите. Колко беше хубаво! Магаренцето не можеше да си спомни някой друг да го е галил някога. И по обратния път то мислеше толкова много за Мария, че дори не забелязваше как Симон вика, удря го и го блъска.
От този ден нататък мързеливото магаренце срещаше често Мария по същото време при кладенеца. И всеки път тя намираше по някоя добра дума за него, докато го милваше. След това вървейки към дома, то държеше своята глава още по-изправена от обикновено. Другите магарета недоволстваха и казваха:
– Какво става с него? От ден на ден важничи все повече и повече, а си остава все така мързеливо. Пфу, срамота!
Но малкото магаренце не им обръщаше никакво внимание. „Само, ако знаеха!” – си мислеше то.
Сега магарето наостряше уши всяка сутрин и се ослушваше, дали господарят ще изпрати Симон при кладенеца за вода. Видеше ли го да идва с меховете, магаренцето подскачаше от радост и едва успяваше да стои мирно, докато му ги закрепят върху гърба. Тогава то бързо се затичваше към кладенеца, така че слисаният Симон едва го настигаше.
Ако Мария не беше там, магаренцето се надяваше, че тя ще дойде по-късно. Тогава то се заинатяваше и започваше да пречи на Симон, който искаше да прикрепи към гърба му пълните с вода съдове, преди да поемат по обратния път към дома. Но дори и когато всичко беше готово, магарето не помръдваше, въпреки ударите и виковете, докато Мария не се появи, за да го погали и да му каже няколко мили думи. Чак тогава то тръгваше бавно към вкъщи с вдигната високо глава.
– Съвсем се е побъркало – жалваше се Симон на другите.
Един ден в крака на магаренцето се заби остър камък. Всяка стъпка му причиняваше ужасна болка и то започна да накуцва.
– Това е наказание – говореха останалите магарета. – Така му се пада. Нека сега се опита пак да ходи толкова важно.
На следващата сутрин Мария забеляза това:
– Какво му е на крака? – попита тя. – Наранило ли се е?
– Мисля, че не – отговори Симон, който въобще не беше забелязал, че магарето
куца.
– Срамота е да не помогнете на бедното животно – каза Мария ядосано. „Нищо му няма” – помисли си Симон. – То е само мързеливо и лошо.”
– Може ли да видя крака ти? – помоли Мария магаренцето.
– Внимавай, ще те ритне! – предупреди я Симон. – Опасно е да го пипаш по копитото.
– Ще се справя – отговори му Мария.
Магарето послушно си вдигна крака и застина съвсем неподвижно. Мария бързо намери острото парченце камък и го извади .
– Ето какво било. Вече можеш отново да ходиш толкова уверено и красиво – каза му тя.
Когато магарето се прибра в къщи, другарите му се разгневиха, че пристъпя както обикновено. Ругаеха ужасно, но него не го беше грижа.
„Ех, ако знаеха! – мислеше си то. – Само, ако знаеха!”