Времето преди Рождество – път към вътрешната светлина
.
ВРЕМЕТО ПРЕДИ РОЖДЕСТВО – ПЪТ КЪМ ВЪТРЕШНАТА СВЕТЛИНА
.
Времето преди Рождество, когато дните стават все по-къси, а нощите – все по-дълги и външната слънчева светлина намалява все повече, е време, в което отправяме поглед и търсим светлината вътре в душевните дълбини. В следващите редове ще ви запознаем с дълбокия смисъл на адвентското време, по какъв начин във Валдорфската педагогика се преминава през него заедно с децата и как те се подготвят за посрещането на Рождество чрез характерните празнични елементи и обичаи, в които се крият вечни истини за битието.
.
.
Откъс от книгата на Луизе Шлеселман „Християнските годишни празници и техните традиции: скрити причини за празнуването им с деца”
(Luise Schlesselmann: Die christlichen Jahresfeste und ihre Bräuche: Hintergründe zum Feiern mit Kindern, Stuttgart: Verlag Freies Geistesleben, 1992)
Адвентското време
Пътят от Михаиловден до Рождество Христово е път от външната към вътрешната светлина; започвайки с дъжда от падащи звезди, които се спускат в земната сфера като космически искри, продължавайки със светлината на фенерите, която все още свети навън, но вече в едно вътрешно пространство, по-точно в една обвивка, чак до ярко греещото коледно дърво.
Последните стъпки от този път ние извървяваме в седмиците преди Деня на Рождеството – във времето на Адвента.
Природата се отдръпва и предоставя на човешките сетива едно време за отмора. И в това отдъхване за кратко, в това притихване човешката душа може да се отвори за усещания, които се намират извън обхвата на нейните сетивни опитности.
Ако през тази част на годината човек отиде сред природата, ще забележи какъв покой се е възцарил там. Много от животните заспиват зимен сън, растителните сокове се отдръпват. А после, когато падне снегът и засипе всичко, тишината във външната природата става още по-осезаема. Но под снежния покров се подготвя наново животът, който през идващата пролет ще поникне с нови сили. Външният сън крие зад себе си една вътрешна подвижност, която така да се каже се развива скрита, в уединение.
Ние, хората, наобратно – прекалено често дори и през зимните месеци не постигаме този външен покой, който е необходимо условие за вътрешна активност.
Всеки знае как безкрайно трудно е да намерим в ежедневието няколко мига, в които да можем да се освободим от трескавата бързина и припряност. Но само в подобни мигове откриваме път към същественото, вечното в нас.
По-рано хората са съзирали вечното, около което всичко се върти и от което се ражда всичкият живот, в слънцето. Светлината на слънцето и нейната променливост през различните годишни времена определяла празниците на хората. Това духовно отношение към слънцето е загубено за нас отдавна.
След великденската си разходка Фауст изрича следните думи в своя кабинет:
.
Когато в тясната килия
отново пламне малка свещ,
в гърдите си ще преоткрия
забравения чист копнеж.
Чист глас на разум и надежда
отново тук ще зазвъни –
а той при извора отвежда
на нашите житейски дни.[1]
.
Тази картина на тясната килия, която от една страна се отнася за работния кабинет, но твърде двусмислено може също да се свърже и с вътрешния свят на човека, съответства на състоянието на съвременния човек. Когато вътре в нас самите “отново пламне малка свещ”, тогава ще преоткрием в гърдите си “забравения чист копнеж”. Копнежът по “извора (…) на нашите житейски дни” се ражда чрез вглъбяването в самия себе си.
Условието за това е най-напред да потърсим моменти на тишина, в които човек сам определя кое съдържание да допусне да проникне вътре в него. Ние, възрастните, можем да постигнем тези моменти на осъществена тишина само при строга самодисциплина. За да направим така, че децата да преживеят това навлизане навътре, вглъбяването в себе си, могат да ни послужат образите. Един образ обаче придобива своята значимост единствено когато в него се съдържа вътрешна сила, мощ. А за тази мощ могат да се погрижат единствено възрастните хора. Когато подготвяме празниците за децата и при това оставяме образите да говорят, не трябва никога да забравяме, че всяко дете приблизително до деветата година все още живее в подражанието. Затова не само образът, който до тази определена възраст именно поднасяме на детето, е от голямо значение, а преди всичко отношението, което възрастният проявява към този образ.
Адвентският венец
Два такива адвентски обичая, които ни говорят в образи, ще бъдат разгледани тук: адвентският венец, при който постепенното увеличаване на броя запалени свещи насочва към характера на адвентското време като път, и адвентската градина, при която по съвсем различен начин в образа става видим пътят към вътрешността.
Широко разпространеният днес адвентски венец от елхови клонки в тази си форма все още не е много стар, той се свързва със създателя на “Das Raue Haus”[2], Йохан Хайнрих Вихерн. Кръгът със свещите откриваме обаче и при други обичаи, например за празника на Св. Лусия. Да разгледаме най-напред венеца или кръга. При кръга се обособява едно вътрешно и едно външно пространство. В детските рисунки затвореният кръг се появява едва когато детето е стигнало в развитието си дотам, че може да се преживее като един Аз и се противопоставя на външния свят. Този етап от развитието слага не само началото на една фаза на упорстване (инат), но също и на възрастта, в която започва задаването на въпроси. Тъкмо първите детски въпроси са често пъти дълбоки екзистенциални въпроси относно смисъла на живота и на собственото съществуване.
Ние, хората, още като деца се научаваме да питаме нашето собствено същество: “Питам се…” – често така звучи началото на един въпрос. И в този отправен към нас самите въпрос се затваря един кръг. Съществува един стар мистериен символ: змията, която сама захапва опашката си. В този образ се съдържа една тайна на човешкото развитие, тайната на самопознанието, която същевременно е и тайната на кръга. Докато стоим в света като питащи хора, сме в същото време и търсещи, по следите на мировите взаимовръзки. Всъщност всеки празник има задачата да свързва хората със света и по този начин почти винаги откриваме образа на венеца. И тъй като по-специално Рождественският празник, за чиято подготовка е предназначено адвентското време, е празник на светлината, затова тук е уместно и изпълнено със смисъл да свържем венеца със светлината и да загатнем с постепенното й увеличаване за пътя към Рождественското време. Светлината на свещите се превръща в образ на светлината, която очакваме на Рождество.
Адвентската градина
Една далеч по-малко разпространена традиция в сравнение с адвентския венец е така наречената адвентска градина. Докато този обичай като традиционно отбелязванe на празник е почти непознат, в антропософско-педагогическите институции и вътре в Християнската общност той е намерил своето широко разпространение. Адвентската градина е подходяща да се празнува само в по-големи общности от деца.
От елхови клонки и мъх се прави спирала на пода; във вътрешността на спиралата гори свещ, по-възможност прикрита, притулена.
Децата влизат помещението, в което пламти единствено светлината в средата. Те сядат в кръг около спиралата. В началото на спиралата може да се направи арка от елхови клонки, която да изобразява порта, през която може да се пристъпи напред към спиралата. Всяко дете получава, преди самото то да стъпи на своя път в спиралата, свещ, поставена вътре в ябълка. Тогава започва неговият път в спиралата, за да запали там своята собствена свещ от тази, която гори в средата. Ябълката с пламтящата в нея свещ се поставя след това върху спиралата, така че накрая цялата спирала е ярко осветена. Изминаването на пътя (обхождането на спиралата) се съпровожда от музика, изпълнявана на лира.
Адвентската градина стои в началото на адвентското време. Нейният точен произход е неизвестен. За пръв път за нея съобщават хора, които са работили в лечебно-педагогическото заведение „Sonnenhof“ в Арлесхайм. А там обичаят е бил донесен от една сестра[3], която произхождала от района на Мюнхен. По-нататък този обичай не може да се проследи, тъй като не е познат като народна традиция.
Докато при кръга имаме образа за външно и вътрешно пространство, при спиралата вече виждаме един път, който води отвън навътре. В най-вътрешната точка на спиралата детето намира светлината, от която може да запали своята собствена свещ. Когато всяко дете поставя свещта си върху спиралата, тогава постепенно се озарява цялото пoмещение. Тук можем да разпознаем два полюса: от една страна, всяко дете трябва само да търси пътя навътре (при което, разбира се, се случва някое дете да има нужда от помощ) и там, във вътрешността на спиралата, то открива светлината. Тази картина отново ни разкрива адвентския път към вътрешността.
Както в детските рисунки откриваме спиралата и кръга като един стадий по пътя към индивидуализацията на човека, така можем и при този път навътре да говорим за един път на индивидуализирането.
От друга страна, всяко дете прибавя своята свещ към общността на останалите свещи – то предоставя своята светлина на разположение на групата. Този жест изразява картината на социализирането. В този образ отново виждаме израз на развитието на човечеството. Най-напред ние извървяваме пътя към индивидуалността, за да предоставим после на общността нашите лични сили.
Може да се разбере много за същността на едно дете, когато се проследи пътят му навътре в адвентската спирала и след това отново навън. Това е сякаш всяко едно от децата вече хвърля светлина върху начина, по който то ще върви по своя път в живота, по пътя към индивидуалността и общността.
Струва си да се обърне внимание на още някои особености на адвентската спирала.
Още при адвентския венец откриваме свежите зелени клонки, върху които се поставят свещи. В елховите клонки можем да видим един образ на носещите живот сили.
Тези свежи клонки откриваме също и при адвентската градина. Особено интересна е обаче свещта, която се забожда в ябълката. Да разгледаме първо нея: когато запалим една свещ, възникват светлина и топлина чрез това, че пламъкът поглъща материята. Топлината и светлина обаче притежават не само един природен, но също и един душевен аспект. Ние казваме, че някой човек “излъчва топлина”, че е “пламенен” или че например е “горещ” застъпник на една или друга идея; ние се “разпалваме” за дадена идея. Съществуват и други езикови употреби, при които става дума за “запалващи” идеи, за това, че на някого му е “светнала лампата” или че някой има “просветление”.
Когато мислим за елемента на топлината в душевната област, имаме предвид всъщност сърдечните сили; когато говорим за внезапно просветление или проблясък, по-скоро мисълта ни се насочва към мисловни качества. Там, където нашите мисли се раждат, произтичащи от физическа причина, ни “просветва” само когато материята бива разрушена. Нашите мозъчни клетки непрекъснато трябва да умират, за да могат да възникнат нашите мисли. И така, както пламъкът поглъща материята, за да създаде светлина и топлина, така и нашите мозъчни клетки се разрушават, за да могат да възникнат мислите. Тук може да се открие един вид сродство между светлината и мислите, което в езиковата употреба толкова често се създава несъзнателно.
Също и жестът на пламъка, който винаги се извива нагоре, заслужава внимание. Този стремеж на пламъка нагоре принадлежи към съществения облик на свещта, ако разгледаме нейния символичен характер. Този насочен нагоре жест може да стане за нас образ на онова познание, което непрекъснато се стреми да се освободи от оковите на земната тежест.
Да разгледаме сега ябълката, в която бива поставяна свещта. Ябълката срещаме още в началото на библейския разказ за човекоставането (въплъщаването): змията изкушава Ева да изяде една ябълка от дървото на познанието. Това действие довежда след себе си до това, човекът да бъде изгонен от рая.
Също и в приказките срещаме ябълката, ако се сетим за “Снежанка и седемте джуджета” или “Земното човече” от Братя Грим. В двете приказки ябълката събужда у царските дъщери страстно влечение. Снежанка “погледнала прекрасната ябълка, изпълнена със страстно желание”, а в “Земното човече” се казва: “Най-малката царска дъщеря гледала, изпълнена със силно желание”. След като отхапва от ябълката, Снежанка пада мъртва на земята. В “Земното човече” трите царски дъщери пропадат 100 клафтера[4] дълбоко под земята и там трябва да служат на дракона след като са вкусили забранената ябълка.
Като последица от отхапването от ябълката ни обрисува и Библията изгонването на човека от рая. Преди да беше вкусил от дървото на познанието, на човека му е било напълно позволено да яде от дървото на живота. Забранено му било единствено да яде от дървото на познанието. В Библията се казва: “И заповяда Господ Бог на човека и рече: от всяко дърво в градината ще ядеш; а от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него; защото, в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш.” (1 Моис. 2:16, 17)
Чак в момента, в който човекът вкусил от дървото на познанието, му било забранено да се храни от дървото на живота. Започва земният път на човека, който върви ръка за ръка с появата на смъртта, по който обаче човек също и открива своя индивидуален Аз. Тази победа ни се открива в Библията с малкото думи: “И рече Господ Бог: ето, Адам стана като един от Нас да познава добро и зло” (1 Моис. 3:22).
Също така и двете приказки ни представят смъртта като следствие от отхапването от ябълката респективно връзката със земята и живеещото в недрата й драконово същество. Започва сблъсъкът между доброто и злото, а арената на този сблъсък е човекът. Да вземем ябълката като символ на онези познавателни сили, които са ни направили земни хора, и да прибавим към него символът на светлината, който беше вече описан, следователно живият, даряващ светлина и топлина пламък, и така се ражда пред нас един нов образ: ябълката, символ на земните познавателни сили, се превръща в носител на светлината, в която видяхме онези познавателни сили, които упорито опитват да се измъкнат от земната сфера, които искат да се издигнат от познанието за природата до познанието за духа.
Истинните образи, които можем да открием в толкова много празнични традиции, в повечето случаи произлизат от времена, когато образите са били не само за децата, но и за човечеството като цяло душевна храна. Всяко празнично време при древните е било едно време на спомняне за предопределението на човека да извърви своя път, който слиза от рая долу на земята и се изкачва обратно в духовния свят.
Дали произходът на адвентската градина е от стари или нови времена, вече не може да се каже със сигурност. Във всеки случай тя съдържа в себе си едно изобилие от образи, в които се крият истини, които ние можем да осъзнаем, за да ги поддържаме и развиваме не само заради традицията, но и с разбиране, изпълнени с познанието за тях, заедно с децата.
___________________
[1] Откъсът е от “Фауст” I част в превод на Любомир Илиев, изд. “Захарий Стоянов”, 2011 г.
[2] Училище приют близо до Хамбург.
[3] Според Гизела Щибил става въпрос за Гертруде Майнке, а годината е 1947. Повече информация: https://www.erziehungskunst.de/artikel/fruehe-kindheit/die-lichtspirale-ueber-das-adventgaertlein/
[4] Клафтер – стара мярка за дължина равна на една опъната ръка.
Превод от немски език: Милена Бонева