Истории за деца за всеки ден до Рождество – седмица 3-та
……
СВЕТЛИНАТА В СВЕТИЛНИКА – седмица трета
.
Скъпи приятели, както вече ви обещахме, в началото на всяка една от четирите предрождественски седмици ще публикуваме по седем истории от книгата на Георг Драйсих „Светлина в светилника: истории за Адвента” (Georg Dreißig, ‘The Light in the Lantern: Stories for an Advent Calendar, paperback – November 1, 1992).
Приятно четене и приятни мигове с децата ви през този празничен месец!
Въведението към поредицата и историите за първата седмица на Адвента можете да видите тук.
Историите на Георг Драйсих за втората седмица ще откриете тук.
СВЕТЛИНАТА В СВЕТИЛНИКА
Истории за Адвента
Георг Драйсих
.
КОЛЕДНИТЕ МИШЛЕТА
Седем истории за третата седмица на Адвента
.
1. Защо магаренцето не искало да изостава
…
…..Магаренцата са своенравни създания. Те са силни, упорити и могат да носят големи товари, но понякога просто отказват да помръднат. Не помагат нито молбите, нито хокането. Щом решат да не слушат, магаренцата не слушат. Ако все пак продължите настоятелно да ги придумвате да ви помогнат, те забиват копитата си в земята така здраво, че колкото и да бутате или да теглите, надали ще успеете да ги помръднете от мястото им. И когато всичко изглежда напълно безнадеждно, може да се случи така, че тяхното упорство-непокорство изведнъж да се стопи, все едно вятърът го е отвял. И пред вас застава отново най-милото, предано и отзивчиво същество, което бихте могли да си представите.
…..Милото малко магаренце на Мария и Йосиф също било непокорно и вироглаво. Пътуването до Витлеем щяло да им се стори много по-дълго и трудно, ако магаренцето не се било превърнало изведнъж в най-послушното и дружелюбно същество. Ето как се случило всичко.
…..Докато Йосиф намествал торбите върху гърба на магаренцето с малкото принадлежности, които им били необходими за пътуването до Витлеем, то стояло съвсем мирно и спокойно, все едно било най-благото и отзивчиво животно в цял Назарет. Но щом Йосиф хванал повода, за да потеглят, изведнъж магаренцето забило копитата си в земята и отказало да пристъпи повече. Независимо колко го гълчали и умолявали, то не помръдвало. Мария го помилвала нежно по главата и го подканила любящо да продължат, защото пътят до Витлеем бил дълъг и не бивало да се бавят така. Но и това не помогнало. Магаренцето било решило да се държи своенравно и не чувало какво му говорят.
…..В този момент се появил Архангел Гавраил, без Мария и Йосиф да го забележат. Той се доближил до магаренцето и му казал: „Разбирам защо отказваш да потеглиш към Витлеем. Ти си малко и слабо магаренце и пътуването ще ти се стори дълго и уморително. Мога да ти помогна, като извикам два ангела, които ще пренесат твоя товар, а ти можеш да останеш тук. Колко жалко ще бъде обаче”, добавил тъжно Архангел Гавраил. „Ако останеш тук, няма да можеш нито да чуеш как ангелите ще запеят, за да приветстват идването на детето Исус на земята, нито да вкусиш от най-крехкото сено в яслата, където отрочето ще бъде положено.”
…..Ангелски песни и вкусна слама, а то все още стои глуповато и непокорно на пътя, забило копита в земята. И да пропусне всички тези удивителни неща, които предстоят? Магаренцето наострило уши, за да провери дали вече не се носи ангелско пеене. Носът му потрепнал, за да подуши вкусната слама, която го очаквала. И изведнъж забравило за своя инат. С желание поискало да следва своите стопани Мария и Йосиф, но всъщност, от нетърпение, весело подскачало пред тях, за да може по-бързо да стигне до Витлеем.
…..Щом настъпила нощта, магаренцето с неохота спряло, за да починат. А на сутринта, когато слънцето все още не било изгряло, се чул неговия рев: „И-аааа”, който всъщност означавал: „Хайде, ставайте! Да побързаме и да тръгваме към Витлеем, към ангелските песни и сладкото сено. Няма време за губене.”
…..Да, малките магаренца могат напълно да се преобразят, ако слушат и чуват словата на ангелите.
.
2. Какво направило паячето за Мария
.
…..Било късна вечер. Мария и Йосиф смятали да пренощуват в една пещера. Още на входа, докато влизали, едно паяче пропълзяло пред тях. Йосиф замахнал с тоягата си, за да го прогони, но Мария го спряла с нежните си слова: „О, Йосиф, остави бедното създание. Аз не се страхувам от божиите твари, а и тук има достатъчно място за всички ни.” Те влезли и се приготвили за сън.
…..Тази нощ вятърът веел силно и неуморно, защото бързал да издуха прахта от всички звезди по небето, преди да се е родило детето Исус, за да заблестят те тогава в целия си блясък. Силният и студен повей на вятъра се усещал и в пещерата, а от него Мария не можела да мигне дори и за миг, колкото и да се сгушвала в своята мантия с извезани звезди. Йосиф вече отдавна бил заспал и не подозирал колко премръзнала и уморена била Мария.
…..Но в пещерата имало една твар, която забелязала колко зле се чувства Мария. Това било паячето. Малкото създание я приело в сърцето си, още когато тя заговорила така мило за него. И паячето се захванало за работа. Изтъкало великолепна фина мрежа, с която преградило входа на пещерата – най-възхитителната изработка, която някога било правило.
…..Може би ще попитате как така паяжината е успяла да задържи вятъра навън от пещерата. Но мрежата на паячето, макар тънка и ефирна, била като плътно перде, което препречило входа и не позволявало на вихъра да нахлува вътре. Така Мария успяла да се унесе в приятен сън.
…..На сутринта, когато Мария се събудила и видяла изящната плетеница на входа на пещерата, веднага разбрала кой я е изтъкал, за да й помогне. Тя благодарила на малката твар от все сърце. А паячето, скрито в пукнатините на скалите, било изпълнено с блага радост.
.
3. Защо зайците имат бели опашки
.
…..Зайчето подскачало весело из ливадите цяло лято. Дори се било научило да се премята през глава, защото това му доставяло голяма радост. Но когато дошла зимата и всичко се покрило в бяло, а слънцето греело все по-слабо, зайчето се приютило в своята дупка, подплатена с меки листа и стръкове трева. То се свило на кълбо, сгушило носле между лапичките си, и можело да си лежи и спи така, докато дочака отново пролетта. Само, когато гладът го нападал, излизало за кратко от топлата си дупка, за да се нахрани, а след това веднага се завръщало в нея.
…..Един ден зайчето сънувало как ангел дошъл при него, дръпнал го нежно за ушите, за да го събуди, и му заговорил. Събудило се малкото създание, отворило очи и се огледало. Ангелът от съня вече го нямало, но зайчето си спомнило думите му: „Двама клети странника са се загубили по пътя, защото всичко е покрито със сняг. Изтичай до тях, за да им помогнеш. С твоето добро обоняние лесно ще ги откриеш.” Така и направило. Припнало скокливото създание през заснежената ливада и скоро ги видяло – мъж и жена, с малко магаренце. Мъжът се опитвал да открие пътеката, но всичко било побеляло и нямало никаква следа.
…..Зайчето можело да подуши пушека от комините на къщите в близкото селце. Скокнало бързо към Мария и Йосиф, поздравило ги като застанало на задните си лапи и веднага се запътило към селото. Но щом се обърнало, видяло, че двете човешки същества дори не помръдвали от мястото си, а се били вторачили в него с почуда и изненада. Върнало се обратно при тях, поздравило ги отново, но този път направило едно от своите специални премятания през глава. Показал се малък стрък трева под снега и Мария и Йосиф разбрали, че трябва да го последват.
…..Зайчето заподскачало весело напред, докато пред тях не се появило селото, сгушено в долината. Тогава скокливото животинче спряло, застанало неподвижно и поклатило ушите си. Йосиф му благодарил от сърце и това му донесло голяма радост, но още по-щастливо станало, когато Мария се навела, погалила го и нежно изтупала снега от козината му. Тя много внимателно почистила зайчето – от глава до пети, но на върха на опашката му останало малко сняг, дори когато се върнало обратно в топлата си дупка.
…..Пролетта настъпила отново и снегът се стопил, но опашката на скокливкото си останала бяла. Оттогава, та до ден днешен, всички зайци са с бели опашки, за да ни напомнят за онова зайче, което в студената нощ превело Мария и Йосиф през снежното поле.
.
4. Зимнината на катерицата
.
…..Цяла есен малката катерица била заета да събира ядки. Тя ги струпвала на различни места, а след това ги покривала грижливо с листа, пръст и клонки. Искала да ги запази за по-дълго през зимата, а също така – да ги скрие добре, за да е сигурна, че никой няма да ги намери. Само че нещата често се обърквали. Катерицата така добре успявала да замаскира своите хранителни запаси, че дори сама не успявала да ги открие след това. Когато настъпвала зимата и щедрите плодове от майката Земя ставали все по-оскъдни, тя също страдала от глад, въпреки богатата зимнина, която била трупала цяла есен. Каква нелепа ситуация! Малкото горско създание трябвало да събира кураж, за да се доближи до хорските къщи, където се надявало да намери някаква прехрана.
…..Случило се така, че един ден катерицата видяла отстрани как двама клети странника почукали на непозната врата, за да помолят смирено за храна, но били прогонени с гневни викове. Колко печални били лицата им! Това натъжило малката твар и тя в сърцето си закопняла да им помогне. Само да успее да намери къде точно е скрила своята зимнина!
…..Заподскачала катерицата обратно към гората, с надежда да успее да намери своите вкусни ядкови провизии. И този път като по чудо – веднага открила скривалището. Не си мислете, че изведнъж си припомнила местонахождението им. Друга била причината! Малки светлинки проблеснали там, където била заровена зимнината. Катерицата издълбала дълбока дупка, намерила ядките и напълнила бузите си с тях. Върнала се при Мария и Йосиф и макар да била малко срамежлива, щом видяла благите им погледи, цялото й неспокойство изчезнало. Отишла право при тях и поставила по няколко ореха и лешника пред всеки. Навярно ще си помислите – ядките са толкова малки, надали биха утолили глада на някого. Нека не забравяме обаче, че онова, което е дадено с любов, винаги носи много повече, отколкото изглежда на пръв поглед. Мария и Йосиф благодарили на своя малък приятел, изяли ядките и страховитият глад се стопил.
…..Оттогава настъпили добри времена за катерицата. Всеки път, когато се озъртала, за да намери своята заровена зимнина, малки чудни светлинки проблясвали на точното място и показвали местонахождението на нейното ядково скривалище.
.
5. Овчарското куче Петруш
.
…..Случило се така, че по пътя към Витлеем, една вечер Мария и Йосиф отново напразно търсели подслон. Обхванал ги страх, че ще се наложи да пренощуват навън, под открито небе. Малко преди слънцето да скрие и последния си лъч, Йосиф забелязал в далечината малка постройка, без никаква светлинка вътре. Когато приближили, забелязали, че това не е къща, а подслон за овцете. И все пак овчарникът бил по-добре от нищо – щели да се скрият от студа и да имат покрив на главите си за през нощта.
…..Но все още Мария и Йосиф не се били сблъскали с Петруш.
…..Петруш бил овчарското куче. През деня той помагал на овчарите и съпровождал стадото до пасбището, а през нощта – пазел овцете от разбойници и други нежелани гости. Щом подушил по вятъра, че към овчарника приближават непознати хора, Петруш скочил, а желязната верига, с която бил вързан, издрънчала. Посрещнал неканените странници със силен лай, който означавал: „Пазете се! Първо трябва да се разберете с мен. Не приближавайте повече!”
…..Когато Йосиф чул ядосаното ръмжене, той свил рамене и се обърнал да се върне назад, като казал на Мария: „Надали можем да направим нещо. С този страж трудно бихме се разбрали. Той е по-страшен и от най-коравосърдечния човек.” Мария не се помръдвала, а Петруш продължавал да лае, за да покаже колко е горд да прогони двамата неканени посетители.
…..Но тогава Мария казала: „О, Йосиф, нека поне опитаме. Нощите са толкова студени. Без покрив над главите ни трудно ще прекараме часовете до изгрев слънце.” Докато говорела, тя бавно пристъпвала към подслона.
…..Кучето Петруш било изпълнено с гняв. То продължавало да ръмжи и скочило разгневено срещу Мария. Преди Йосиф да успее да я защити от разяреното животно със своята тояга, нещо неочаквано се случило. Като че ли недоловима и неизречена команда била дадена. Петруш изведнъж спрял да ръмжи и застанал тих и спокоен на едно място, с поглед, втренчен в Мария, която се била доближила твърде много. Кучето било неузнаваемо – започнало да върти весело опашката си напред-назад. Затичало се към Мария и легнало по гръб пред нея, за да може тя да погали нежно козината на стомаха му. Когато Йосиф доближил Петруш, се чул още един сърдит лай, но Мария с нежен жест го успокоила отново. „Виж как желязната верига е наранила нашия приятел, докато се е дърпал”, показала тя на Йосиф. „Цялата му шия е в рани.” Мария нежно докоснала наранените места, а Петруш нито трепнал, нито се уплашил от нейния допир.
…..След това кучето с най-голяма радост искало да последва Мария и Йосиф вътре в овчарника, но нямало как, защото веригата го спирала. Той легнал възможно най-близо до вратата, изпълнен с радостно вълнение, че тази нощ ще бъде пазителят на Мария.
…..Рано сутринта на другия ден овчарят, който идвал да нагледа стадото си, с почуда станал свидетел на удивителна сцена. Вратата на подслона била отворена, а през нея излезли жена, мъж и малко магаренце. След тях изтичал и Петруш, безмилостното куче, въртейки весело опашката си. Доближил се до жената и близнал ръката й. През това време овцете в обора блеели така радостно все едно ги е посетил много скъп за тях човек. Овчарят бил запленен от тази сцена и не помръдвал дълго, докато Мария и Йосиф се изгубили от погледа му. „Добре, Петруш”, извикал той кучето си. „Кого беше подслонил в овчарника тази вечер?” Ако само можеше да разбира кучешкия език, тогава Петруш със сигурност щеше да каже на своя стопани кои бяха тези неочаквани гости.
…..Овчарят забелязал също така, че раните по шията на кучето били напълно изчезнали, все едно някой ги е излекувал само за една нощ. Тогава неговото удивление станало още по-голямо.
.
6. Агънцето, което не искало да бъде остригано
.
…..Белоснежко бил най-прелестното агънце в цялото стадо. Неговото блестящо бяло руно се откроявало от останалите, но това било единственото нещо, по което се различавал сред стадото. Както всички овце, и той с охота тръгвал към пасището сутрин, следвал покорно овчаря и се прибирал послушно към обора вечер. Но щом дошло време за пролетното стригане на овцете, Белоснежко изведнъж се променил към непослушание. Другите животни в стадото безропотно се оставяли да бъдат остригани, а Белоснежко се изтръгвал всеки път, щом някой го хванел за красивото руно, като побягвал бързо надалеч. Не, той за нищо не света не желаел да се раздели с бялата си вълна. Неговият стопанин, овчарят, се уморил да го гони и си рекъл: „Ще го оставя, докато е студено, нека си има дебело палто, а когато лятото дойде, Белоснежко сам ще усети колко горещо ще му стане, ако не го острижем.”
…..Събрали вълната от останалите овце, вързали я на големи вързопи и я продали на пазара. Цялото остригано стадо си пасяло на поляната, само Белоснежко припкал из пасището, досущ като една голяма бяла топка. Дошло горещото лято, а милото агънце непрестанно търсело някое сенчесто място, за да се разхлади. Не му било никак леко с гъстото топло руно на гърба. Овчарят искал да му помогне, но Белоснежко не позволявал на никого да се доближи до него, щом зърнел ножиците за стригане. За кого ли така старателно пазел своята бяла вълна?
…..Отново застудяло, наближавала зимата. И дошла онази зимна нощ, в която Мария и Йосиф пренощували в овчарника. На другата сутрин Белоснежко бил преобазен. Той следвал своя стопанин и по всякакъв начин се опитвал да му покаже, че вече иска да бъде остриган. „Това не може да се направи сега, защото е зима и ти имаш нужда от своето руно”, казал овчарят. Но Белоснежко не спирал да умолява, натъжил се много и дори спрял да се храни. Никакви молби не помогнали и агънцето отказвало да вземе дори залък. Овчарят взел ножиците за стригане, въздъхнал и казал: „Явно ще бъде по твоята воля.”
…..През цялото време Белоснежко стоял мирно и покорно, докато не паднали и последните снежнобели вълнени къдрици. Навярно бихте си казали, че той винаги е бил най-послушното агънце в цялото стадо. За да го предпази от зимния студ, овчарят му метнал един стар кожух. Вълната била събрана на вързоп и прибрана до следващия пазар.
…..Случило се така обаче, че вързопът със снежнобялата вълна бил подарен, много преди да дойде времето за продан. Самият овчар я занесъл като дар на детето Исус, когато то се родило в една ясла във Витлеем. И тогава стопанинът разбрал за кого Белоснежко така старателно пазел своето красиво блестящо бяло руно.
.
7. Коледните мишлета
.
…..Имало във Витлеем стар порутен обор, където живеел един вол, на име Рем. Сено и слама били посипани по целия под, а в ъгъла била направена ясла, където слагали храната за Рем. Това била същата онази ясла, в която предстояло да се роди детето Исус. Появил се в обора архангел Гавраил, за да огледа мястото, и бил поразен от това, което видял. Тогава извикал на вола: „Божият син не бива да се роди в такъв безпорядък и мръсотия. Рем, направи така, че тук да стане чисто и подредено.” Но волът само погледнал към Гавраил със своите големи кръгли очи и продължил да преживя. За животното оборът изглеждал както винаги и то не разбирало защо се налага бъде променян.
…..Архангел Гавраил, естествено, би се заел сам с подреждането и почистването, но неговите ръце, изтъкани от светлина, нямало как да му послужат за такова дело. Кой би могъл да му помогне тогава? Изведнъж се чуло плахо тихо скърцане и Гавраил видял как от ъгъла се подава малко мишле. Дребната твар била забелязала архангела и събрала цялото си семейство, та да видят и те небесния гостенин. „Ще помогнете ли, мили мишлета, като подредите и наредите обора, за да се превърне в достойно място за идването на детето Исус по Коледа?”, попитал Гавраил. Малките животинки нямали нужда от втора подкана. Всички мишки пропълзели от дупката и се захванали бързо да разтребят сеното и сламата. За нула време всичко било подредено, а оборът греел от чистота. Действително, на вола тази наредба му се понравила много повече. Архангел Гавраил похвалил работливите помощници и им казал: „Заради вашата всеотдайност, от сега нататък ще ви наричат Коледни мишлета. А когато детето Исус се роди, вие ще бъдете сред първите, които ще Го видят.” Тези думи донесли огромна радост на мишките, които започнали да очакват настъпването на Коледа с голямо нетърпение.
.
.
.
Превод от английски език: Кристина Димова
Редактор: Искра Виденова
Илюстрации: Natalya Yeshchenko (вижте илюстрациите на нейния Адвентски календар за зима 2014-2015 тук)