Валдорфска педагогика

…..Тази скала била много особена. Когато правели пътя, били нужни седем здравеняка, за да я изтърколят встрани. Но щом на следващия ден те дошли на работа, видели масивната скала да лежи на старото си място, все едно че никога не била местена. Здравеняците започнали да роптаят и да проклинат, и запретнали ръкави отново да я преместят. Изтърколили я встрани, обаче на следващия ден тя била отново на пътя. Мъжете започнали да проклинат още по-ядно, но за трети път се захванали да я преместят и напрягайки всички сили, успели да я отместят встрани.

…..Когато обаче на следващия ден намерили скалата пак на старото й място, все едно никога не била местена, вече нито един от мъжете не се осмелил да проклина. Те започнали да се чудят защо това им се случва.

…..Тъй като никой не се досещал за причината, отишли при един свят мъж, който живеел сам в гората и му разказали за скалата, която постоянно се връщала на старото си място. Мъдрецът ги изслушал внимателно, поклатил глава разбиращо и им рекъл: „Този, който ще може да премести скалата още не е дошъл. Затова я оставете така, докато Той дойде.” Здравеняците се вслушали в съвета му и скалата останала да лежи напреки на пътя за неудобство на всички пътници.

…..Когато Мария и Йосиф стигнали до скалата, те спрели пред нея. Не било по силите на Йосиф да я отмести, дори ако магаренцето му помагало. Докато стояли и се чудели какво да правят, Йосиф без да иска чукнал скалата с тояжката си. Едно много леко почукване, което Йосиф направил без умисъл. Но все пак в мига, в който тоягата докоснала скалата, тя се разцепила на две. Едната част паднала отляво, а другата – отдясно на пътя. Тогава те видели, че огромната скала е пълна с кристали, които започнали красиво да проблясват на слънчевата светлина.

…..Не след дълго на пътя дошъл светият мъж. Когато видял разцепената скала и сияещите в скута й кристали, той се усмихнал и казал: „Онзи, който е бил предопределен да отмести скалата, е дошъл.” И сърцето му се изпълнило с радост и надежда
.

3. Защо водата се превръща в лед през зимата

.

…..Един ден, докато вървели към Витлеем, Мария и Йосиф стигнали до една река. Тази река не била нито особено широка, нито особено дълбока, но по това време на годината била ледено студена. Малкото магаренце бавно потопило единия си крак, за да опита водата, но бързо го извадило и повече за нищо на света не могли да го убедят да се приближи до нея. По тези места нямало мост, не се виждала и лодка. Какво щели да правят?

…..Йосиф започнал да вдига наметалото си, за да нагази в реката с Мария на рамене. Мария обаче не се зарадвала, че той се готвел да влезе в реката. Опасявала се, че водата може да го простуди, затова стъпила на края на брега, досами реката и тихо запяла:

Водни талази, водни талази,
спрете своя бяг, спрете и постойте!
Станете ни мост, станете ни брод,
помогнете ни да продължим своя път.

…..Отговорът на реката прозвучал като много нежен звън на камбани. Изведнъж тя спряла своя бяг и изваяла мост, прозрачен като стъкло, но толкова твърд, че не само Мария, но дори Йосиф и магаренцето могли да минат по него.

…..От този ден нататък водата замръзва и става на лед през зимата. Когато Мария носи детето през света, тя не ще среща пречки, а ще върви сигурно по своя път.

.

4. Чудото при кладенеца

.

…..Във времената, когато Мария и Йосиф вървели по своя път към Витлеем, хората още нямали кранчета в къщите си,които да завъртят, щом се нуждаели от вода. Те трябвало да вземат ведрата си и да идат на кладенеца за вода. Обикновено това било работа на жените. Те се събирали около кладенеца да си побъбрят и разменят новините.

…..Нощта, в която Мария и Йосиф се отправили към Витлеем, Рут взела ведрото си и тръгнала за вода. Веднага щом прекрачила прага на къщата, забелязала на небето звезда, толкова ярка, че затъмнявала не само останалите звезди, но дори и луната. Момичето било така изумено, че не помръднало, а дълго я гледало втренчено, съвсем забравяйки кое време е и какво трябва да прави. Каква вест носела тази звезда?

…..Чак когато студът започнал да я щипе по пръстите, Рут  излязла от унеса си и се затичала към кладенеца. Там нямало никого. Другите момичета вече се били прибрали у дома. Рут бързо закачила ведрото на веригата. Заспускала я бързо в дълбоката синя вода, но спряла, защото повърхността на водата блестяла като от чисто злато, отразявайки светлината, идваща от звездата. „О, как трепка и блести! – прошепнала Рут развълнувано – Само да можеше и баба да я види”. Но баба й си седяла на стола у дома, защото с възрастта краката й били изнемощели и тя вече не можела да върви.

…..Рут спуснала ведрото си много внимателно, за да не обезпокои сияещата вода. Но когато го извадила, тя отново се изумила, защото и водата във ведрото блестяла като злато. Много внимателно момичето потопило пръст във водата, за да я вкуси. На вкус била същата, както преди.

…..Рут откачила ведрото от куката и се затичала с всички сили към баба си у дома. „Виж, бабо! – извикала тя, като отворила вратата – Виж какво съм ти донесла!”. Показала й блестящата като злато вода и казала радостно: „Тя пази заревото на звездата, за да можеш и ти да я видиш.” Старата жена погледнала златната вода с благоговение и си казала: „Каква ли ще да е тази светлина, която отзапочва да грее над света, че даже водата блести с нейното велелепие?”. И обръщайки се към Рут, рекла: „И в твоите очи изгря. Пази я внимателно.”

…..Новината за златната вода се разлетяла бързо и всички се втурнали към кладенеца, за вземат своя дял. Но колкото и вода да вадели, тя продължавала да сияе и искри. Водата запазила своя блясък до часа, в който във Витлеем се родило детето Исус и Неговата светлина озарила целия свят.

.

5. Какво пеел вятърът на Мария

.

…..Мария не харесвала особено да ходи по чужди места. Тя рядко била излизала от Назарет и никога преди това не й се било случвало да моли за подслон през нощта, нито да спи край пътя. През деня не било толкова зле. Слънчевата светлина правела света дружелюбно място и те вървели бързо, за да стигнат навреме във Витлеем. Но щом се спуснела нощта и легнели да спят, Мария усещала как изведнъж сърцето й натежава и започвала да тъгува за дома. Докато лежала в тъмното, тя мислела за Назарет, за своя малък дом, за градината с рози и за сладкия аромат на жасминовия храст под прозореца си. Спомняла си как пеел вятъра, докато духал в листата на храстите и дърветата или когато разресвал на вълни житните поля. Вятърът й бил наистина специален приятел. Щом нахлуел в стаята през отворения прозорец, тя знаела още преди да е погледнала навън какъв щял да бъде деня. Научавала го от нежния му шепот или от рязкото му и грубо дихание, от ароматите, които носел из въздуха или от влагата на допира му. Но по протежение на този път духал друг студен и недружелюбен зимен вятър, който карал Мария да се чувства още по-самотна.

…..Казва се: „Вятърът духа, гдето си ще.” Вятърът се приближил към Мария и забелязал тъгата й. Какво можел да направи, за да я разведри? За миг се укротил и замислил. Нали било зима, негов дълг било да свири в цепнатините и ключалките, и да вие по кьошетата. Но любимата Мария се чувствала толкова самотна и печална далеч от дома. Изведнъж вятърът започнал да  пее друга мелодия. Започнал да пее за пролетта в Назарет, за избуяващото жито, за разпукващите се пъпки, за дивните им цветове и за жужащите пчели. Той изпял пролетната си песен така сладко и нежно, че стоплил сърцето на Мария и тя заспала щастлива.

…..Какъв добър вятър бил той! Не можел да не бъде загрижен за скъпата Мария. Така че не се учудвайте, ако преди Коледа изведнъж стане толкова топло, че да си представите, как зимата вече е свършила. Това е вятърът, който пее пролетната си песен, за да не се чувства Мария самотна и печална, когато е далеч от дома.

 .

6. Иглата от лунно сребро и нишките от звездно злато

.

…..Йосиф погледнал Мария с очи, пълни с любов. Той искал да даде всичко от себе си, за да направи живота й колкото се може по-радостен и удобен. Но Йосиф бил беден човек и не можел да дари Мария с красивите дрехи и бижута, с които богатите мъже дарявали жените си. Понякога тази мисъл го разяждала, макар че Мария никога не се оплаквала, че няма скъпоценности, с които да се накичи.

…..Дошло време да поемат към Витлеем. Всеки ден изживявали какво е да си беден. Понякога трябвало да стоят гладни, защото не можели да си купят нищо за ядене, а хората не винаги се смилявали да им дадат храна. Понякога дори им се налагало да спят вън на студа, защото никой не искал да отвори дома си за тях.

…..Йосиф не можел да разбере това. „Как може хората да се отнасят към Мария все едно, че е някоя просякиня?”, се питал той, чудейки се какво да продаде, за може да й купи нещо, което да я зарадва. Нямал нищо за продан, освен може би тоягата си, но кой щял да пожелае да я купи? Сам я бил издялкал от едно дърво в гората.

…..Една нощ, докато спели навън, на Йосиф му се явил сън. Сънувал мъж, който се приближил към него и леко го потупал по рамото, за да го събуди. Йосиф забелязал, че той бил облечен в дрехи на богаташ. Мъжът не се отнесъл непочтително към него, напротив, бил много приятелски настроен. Когато Йосиф попитал какво може да направи за него, странникът отвърнал: „Чух, че искаш да продадеш тоягата си. Бих искал да я купя.” Йосиф се протегнал за тоягата си и с изненада видял, че тя вече не била от дърво, а от най-фино изковано злато и сребро. Той я подал на странника, който казал: „Сега ще те възнаградя за нея.” Казвайки това, вдигнал дясната си ръка.

…..Изведнъж небето започнало да пее и звездните лъчи се превърнали в златни нишки. Мъжът хванал краищата им и ги намотал около тоягата така, че се образувало огромно кълбо. Тогава той протегнал нагоре лявата си ръка и знаете ли какво се случило? Сребърният полумесец се плъзнал надолу в ръката му и се превърнал в сребърна игла. Тогава странникът издърпал кълбото от нишки от тоягата и го подал, заедно с иглата на изумения Йосиф. „Ето възнаграждението ти”, рекъл той и едва издумал това, изчезнал.

…..Йосиф погледнал нишките от звездно злато и иглата от лунно сребро с благоговение и почуда, но не знаел що да стори с тях. Изведнъж обаче те започнали да мърдат в ръцете му. Златната нишка сама се пъхнала в ухото на сребърната игла, която започнала да бродира. Тя избродирала бляскави звезди върху тъмносиньото наметало на Мария. Когато кълбото свършило, наметалото било с толкова много звезди, колкото имало в нощносиньото небе! Сетне сребърната игла полетяла обратно към звездите и се превърнала отново в сребърна лунна лодка.

…..На заранта Йосиф се събудил изпълнен с радост. Какъв прекрасен сън! До себе си видял дървената тояга, която му се била сторила толкова различна през нощта. Сега била същата, както преди, но когато погледнал към тъмносиньото наметало на Мария, сърцето му запърхало от радост. Върху вехтото сукно греели хиляди звезди, избродирани със златна нишка. Мария също била възхитена, въпреки че казала: „О, скъпи, сега наметалото е прекалено величествено за мен.”

…..Ето как, въпреки бедността на Йосиф, на Мария й било дадено да носи красиво звездно наметало. Звездното наметало на Кралицата на небесата!

.

7. Светлината в светилника

.

…..Тит, ханджията, взел светилника в ръка, защото навън вече било притъмняло. Искал да иде до обора, за да занесе прясно сено на вола Рем. Щом отворил светилника, за да го запали, видял, че е останало съвсем малко парче свещица. „Това ще ми стигне, няма да се бавя”, тихо промърморил той и тръгнал през двора. Светлината гонела сенките по пътя му. В обора той закачил светилника на една кука в ниския таван и се захванал на работа. Тъкмо бил застлал наполовина пода със сено, когато чул гласове, идващи отвън и жена му го повикала: „Къде си, Тит? Пристигнаха още гости!”.

…..Той пуснал сламата и грабнал светилника, но точно в този момент свещта припламнала ярко и угаснала. „Няма значение”, промърморил ханджията, оставил светилника на куката и тръгнал слепешком към къщата. Пристигали нови и нови гости и той бил толкова зает с тях, че съвсем забравил за светилника. Чак на следващата вечер го потърсил, спомняйки си, че той би трябвало все още да виси над яслата.

…..Тит взел нова свещица от бюфета, но щом открехнал задната врата, забелязал нежна светлина, която меко струяла от обора. Очите му се отворили широко от учудване. Кой бил запалил тази светлина? Нали видял със собствените си очи как свещицата угаснала? Той извикал жена си, за да зърне необичайната гледка. „Не е ли странно, – попитал той, щом влезли в яслата и погледнали към светлината в светилника – че свети напусто?”. „Кой знае защо, иска да пламти? –  казала жена му – Нека я оставим да догори сама.” Ето защо, когато Мария и Йосиф дошли с магаренцето да дирят подслон на Бъдни вечер, те намерили обора осветен. Свещицата продължила да гори до раждането на детето Исус.

…..Няма съмнение, че искате да узнаете каква била тази  забележителна свещица, така изпълнена с желание да свети, че не си и помисляла да угасва. Разбира се, това не била обикновена свещ. Ще ви подшушна тайната. Една звезда се била спуснала и скрила в светилника. Тя толкова много искала да присъства на раждането на Исус, че се шмугнала в светилника, докато никой не гледал и заблестяла в щастие и любов. И Тит би могъл да разбере каква е тя. Само да бе гледал по-внимателно.

.

.

.

Превод от английски език: Надежда Костова

Редактор: Искра Виденова

Илюстрации: Natalya Yeshchenko (вижте илюстрациите на нейния Адвентски календар за зима 2014-2015 тук)